Урош Лайовиц гостува на софийските филхармонични състави с Втората симфония Възкресение на Малер. Предизвикателство, което не се нуждае от коментар. А изисква огромна музикантска енергия. Изстисква я! На наш терен симфонията не е чувана на концерт от доста години. Паметливите се връщат към представянето й по време на ЕмилТабаковия Малеров интеграл, припомняйки си една друга кондиция на Филхармонията. По-заинтересованите и финансово възможни намират начини да се сдобият с компактдискове, между тях вероятно и сравнително новия на EMI със Саймън Ратъл. При всички случаи онези деветдесет минути в столичната зала „България‛ на 29 ноември си бяха събитие. Стига да пренебрегнем кухото звучене на тази дума и я възприемем като акт на съпреживяване. При това мисловен, извън физическото звуковото въздействие и подмолното сюжетно човъркане в драмата на живота. За всеки един от нас.

Урош Лайовиц, 63-годишен словенец, когото не познаваме добре и едва ли ровим за името му в сайтове на известни лейбъли, се оказа твърде смислен диригент. Той строи здрава конструкция, познава без съмнение издълбоко материята и – независимо от немалкото проблемни моменти в интонация и адекватно разчитане от изпълнителска страна на малеровския речник – съумя достоверно да изведе симфоници, хор и солисти към идеята на симфонията. Финално се пребори за едно поредно изричане на смисъла. От „пра-светлината‛ към „ненапразното страдание‛! В това отношение преди всичко мецосопранът Андреана Николова, а и сопранът Антония Раднева имаха добра връзка с внушенията на диригента. Които внушения впрочем - в тъй да се рече педагогическата му роля - имаха ефект. Повече върху оркестъра, в тихите динамики – и върху Капелата.

Лошият ми навик да се вглеждам в лица от публиката след края на всеки концерт ме доведе този път до известно недоумение. Беше ясно, че голямата част от тези лица недвусмислено показаха предпочитания. Към Урош Лайовиц. Не ми се вярва някой от сцената да не го е доловил. Беше ясно също, че друга част, надявам се да не е толкова голяма, просто си е прекарала два часа в размисли за едни други работи и без страсти. Също така ми стана ясно как неколцина от „тук присъстващите‛ бяха отегчени. Едни си заминаха директно по време на представлението. Други – за които ми е думата – останаха, колкото да се насладят на собствените си свръх-познания и еднопланови преценки. И тъй като не приемам ролята на „оценител‛, тя е по-подходяща за моловете и магазините за китайски стоки, сега, след някои скорошни упражнения върху Малер, смея да приема предизвикателството към софийската публика като ненапразно.



P.S. Току преди да вляза в залата, си разговарях с един много качествен български музикант. Не съм сигурен, че искам да съм там, каза (но беше дошъл!), не знам дали ще мога да го понеса. Напълно го разбирам. Съмнявам се, че мнозина са го „понесли‛. Радвам се за онези, които са! За мен изтеглящите нишки бяха: Лучано Берио с неговата трета част от Симфония 1968 по третата част на Втората – Малер; флуидите Константин Илиев и Емил Табаков в тази така оспорвана зала; мисълта, че Филхармонията може и „да стане‛ с един постоянен диригент от типа Лайовиц; и преклонението пред „прадядото‛ на постмодернизма Малер, на когото надали му е хрумвало, че в 2007 едни хора, потискани от съвсем различни екзистенциални проблеми, ще му обръщат внимание. Ами да му е хрумвало!