Изложба с изненади
Изложба с изненади на Джеки Стоев (карикатура) и Джони Пенков (фотография) бе открита на 27 ноември 2007 г. в музикалния център „Борис Христов“ в София. Тук публикуваме словото на Георги Лозанов на откриването.
Уважаеми дами и господа,
Както по-добре от мен знаете, Джеки Стоев не е карикатурист. Той е режисьор и всички усещаме под краката си тътена на новия му филм „Летете с Росинант“. Или в най-добрия случай е биолог. Което му дава право да твърди, че когато сложиш тежести на лапите на едно куче и го потопиш в аквариум, ако водата е достатъчно хладка или предварително обогатена с кислород, то може да оживее така повече от половин час, защото диша (и издишва съответно) вода, вместо въздух. Предполагам, че и другите биолози, които са присъствали на този експеримент, след това са започнали да се занимават с кино. Игрално по принуда.
Разбирате, нали, Джеки Стоев не е карикатурист, но е смешен. Смехът (впрочем, както и сълзите) е биологичен феномен – образите тръгват от съзнанието и минават през тялото, за да се превърнат в характерни гримаси, а по някой път направо в гърч. Физикализират се, както се казва във високата теория, от която специално съм слязъл, за да открия тази изложба. Физикализират се особено, ако човек не се смее сам, а в компания, за което Стоев винаги е настоявал в публичните си изяви. И ако пишеше закони, със сигурност щеше да забрани на гражданите да се смеят в групи, по-малки от седем човека (не съм сигурен в бройката).
Не говоря, че филмите му са смешни, това е работа на кинокритиците, за които също не искам да говоря колко смешни могат да бъдат. Говоря, че Джеки е смешен, ей така на – с историите, които разказва, с летящото прасе, с пеещия Маркс и другите кичове, които колекционира, с начина, по който танцува (задължително, без да си мърда главата). Той не е карикатурист, а по-скоро персонаж от карикатура.
Така, че тази вечер, уважаеми дами и господа, присъствате на рядко събитие – изложба на карикатури, създадени от един техен персонаж. Как се прави това? По особено болезнен начин! Персонажът взима остро перо (може и тушовка с метална глава), обръща се силно назад и рисува върху собствения си гол гъз. Вследствие рисунката има функцията и символиката на смокиновия лист, поставен от „обратната страна“.
Знам обаче, че от мен най-малко се очаква да говоря вулгаризми, а да кажа нещо дълбокомислено за карикатурите на Джеки Стоев и аз без колебания ще го направя: те са пародийна рецитация и съответно частично опровержение на Християнската догма за първородния грях, а оттам - и за първородния срам, както много по-късно ще го нарече Жан-Пол Сартр. Обект на греха/срама, според Стоев, не са сексуалните отношения между Адам и Ева и потомци, а бягството от подобни отношения, особено в разгара им, по бели гащи, и по- точно и без последните.
Темата специално е разработена в една от карикатурите, но през различни сюжетни фигури и схеми на конфликт минава през цялата изложба. Доколкото субект на сексуалното дезертьорство приоритетно е мъжът, може да се твърди, че сме свидетели не феминистки период в творчеството на Стоев.
Положението с неговия съратник Джони Пенков, представител на късно-възрожденската школа „Джеки, Джони, Чарли“, не е по-завидно. Защото по-добре от мен знаете, че Джони Пенков не е фотограф, а инженер, инженер-акустик в частност. Или в най-добрия случай е ст.н.с., резултат от характерния за ХХ век упадък на имената до отделни, произволно избрани, букви. Откъде тогава са се взели фотографиите на Джони и то разпределени в два големи дяла – на управляваните и на управляващите, на какво са продукт? Ще кажа: продукт са на „японския синдром“, който се състои в това, че нито миг не можеш да стоиш без работа. Джони Пенков обикаля съборите и с пословична прецизност записва музикални изпълнения. Какво обаче става, когато участниците спрат да свирят и пеят. Както сами се досещате, акустичният запис губи смисъл. Тогава прочутото трудолюбие на Джони, защото с какъвто се събереш, такъв ставаш (имам предвид Джеки), или, казано по друг начин, „японският синдром“ сам го кара да хвърли магнетофона и да вземе фотоапарата. Последният е най-доброто средство, за да запишеш не-пеещи и не-свирещи хора. В резултат се получава пъстра фотографска картина, изпълнена със светлина, непосредственост и нежност. Джони, естествено, го няма в кадрите, но въпреки това се вижда, че е уплашен, че трепери дори, защото всеки миг нещо ще унищожи неговия красив човешки пасторал. Вероятно първата му реакция е била да каже на персонажите си, че са заплашени, да им извика: „Ех, вие с носиите, я се пазете!“, но явно не му е дало сърце, а пък и едва ли са щели го чуят. Така, че се е отказал, взел е отново фотоапарата и е отишъл сам при заплахата, за да я снима на местопрестъплението. Номера на бюлетини, предизборни плакати, смачкани лица, фрагменти от тела, драсканици, остатъци, боклукчийски кофи… Джони е постигнал визуална метафора на синонимичното сближаване между боклук и политик. И не защото политиците все не успяват да решат проблема за боклука (очевидно им липсва необходимото отстранение), а защото никога не запяват и не засвирват. А какво може да бъде значението им тогава за един инженер-акустик?
Сигурен съм, че по същата причина и Джеки никога не би ги взел в свой филм, както убедително е показано в „Летете с Росинант“.
Нека обаче все пак да завършим по единствения възможен политически коректен начин: Честита изложба!
Уважаеми дами и господа,
Както по-добре от мен знаете, Джеки Стоев не е карикатурист. Той е режисьор и всички усещаме под краката си тътена на новия му филм „Летете с Росинант“. Или в най-добрия случай е биолог. Което му дава право да твърди, че когато сложиш тежести на лапите на едно куче и го потопиш в аквариум, ако водата е достатъчно хладка или предварително обогатена с кислород, то може да оживее така повече от половин час, защото диша (и издишва съответно) вода, вместо въздух. Предполагам, че и другите биолози, които са присъствали на този експеримент, след това са започнали да се занимават с кино. Игрално по принуда.
Разбирате, нали, Джеки Стоев не е карикатурист, но е смешен. Смехът (впрочем, както и сълзите) е биологичен феномен – образите тръгват от съзнанието и минават през тялото, за да се превърнат в характерни гримаси, а по някой път направо в гърч. Физикализират се, както се казва във високата теория, от която специално съм слязъл, за да открия тази изложба. Физикализират се особено, ако човек не се смее сам, а в компания, за което Стоев винаги е настоявал в публичните си изяви. И ако пишеше закони, със сигурност щеше да забрани на гражданите да се смеят в групи, по-малки от седем човека (не съм сигурен в бройката).
Не говоря, че филмите му са смешни, това е работа на кинокритиците, за които също не искам да говоря колко смешни могат да бъдат. Говоря, че Джеки е смешен, ей така на – с историите, които разказва, с летящото прасе, с пеещия Маркс и другите кичове, които колекционира, с начина, по който танцува (задължително, без да си мърда главата). Той не е карикатурист, а по-скоро персонаж от карикатура.
Така, че тази вечер, уважаеми дами и господа, присъствате на рядко събитие – изложба на карикатури, създадени от един техен персонаж. Как се прави това? По особено болезнен начин! Персонажът взима остро перо (може и тушовка с метална глава), обръща се силно назад и рисува върху собствения си гол гъз. Вследствие рисунката има функцията и символиката на смокиновия лист, поставен от „обратната страна“.
Знам обаче, че от мен най-малко се очаква да говоря вулгаризми, а да кажа нещо дълбокомислено за карикатурите на Джеки Стоев и аз без колебания ще го направя: те са пародийна рецитация и съответно частично опровержение на Християнската догма за първородния грях, а оттам - и за първородния срам, както много по-късно ще го нарече Жан-Пол Сартр. Обект на греха/срама, според Стоев, не са сексуалните отношения между Адам и Ева и потомци, а бягството от подобни отношения, особено в разгара им, по бели гащи, и по- точно и без последните.
Темата специално е разработена в една от карикатурите, но през различни сюжетни фигури и схеми на конфликт минава през цялата изложба. Доколкото субект на сексуалното дезертьорство приоритетно е мъжът, може да се твърди, че сме свидетели не феминистки период в творчеството на Стоев.
Положението с неговия съратник Джони Пенков, представител на късно-възрожденската школа „Джеки, Джони, Чарли“, не е по-завидно. Защото по-добре от мен знаете, че Джони Пенков не е фотограф, а инженер, инженер-акустик в частност. Или в най-добрия случай е ст.н.с., резултат от характерния за ХХ век упадък на имената до отделни, произволно избрани, букви. Откъде тогава са се взели фотографиите на Джони и то разпределени в два големи дяла – на управляваните и на управляващите, на какво са продукт? Ще кажа: продукт са на „японския синдром“, който се състои в това, че нито миг не можеш да стоиш без работа. Джони Пенков обикаля съборите и с пословична прецизност записва музикални изпълнения. Какво обаче става, когато участниците спрат да свирят и пеят. Както сами се досещате, акустичният запис губи смисъл. Тогава прочутото трудолюбие на Джони, защото с какъвто се събереш, такъв ставаш (имам предвид Джеки), или, казано по друг начин, „японският синдром“ сам го кара да хвърли магнетофона и да вземе фотоапарата. Последният е най-доброто средство, за да запишеш не-пеещи и не-свирещи хора. В резултат се получава пъстра фотографска картина, изпълнена със светлина, непосредственост и нежност. Джони, естествено, го няма в кадрите, но въпреки това се вижда, че е уплашен, че трепери дори, защото всеки миг нещо ще унищожи неговия красив човешки пасторал. Вероятно първата му реакция е била да каже на персонажите си, че са заплашени, да им извика: „Ех, вие с носиите, я се пазете!“, но явно не му е дало сърце, а пък и едва ли са щели го чуят. Така, че се е отказал, взел е отново фотоапарата и е отишъл сам при заплахата, за да я снима на местопрестъплението. Номера на бюлетини, предизборни плакати, смачкани лица, фрагменти от тела, драсканици, остатъци, боклукчийски кофи… Джони е постигнал визуална метафора на синонимичното сближаване между боклук и политик. И не защото политиците все не успяват да решат проблема за боклука (очевидно им липсва необходимото отстранение), а защото никога не запяват и не засвирват. А какво може да бъде значението им тогава за един инженер-акустик?
Сигурен съм, че по същата причина и Джеки никога не би ги взел в свой филм, както убедително е показано в „Летете с Росинант“.
Нека обаче все пак да завършим по единствения възможен политически коректен начин: Честита изложба!
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
