Без рекламен шум, но с хубава, интересна музика бе маркирана юбилейната 2007-а година на ансамбъла ‛Софийски солисти‛. Личност с памет, ръководителят на състава Пламен Джуров постоянно напомня една от мисиите му в неговата 45-годишна история – да въвежда слушателя в по-комплицирания свят на музиката от близките ‛вчера, днес‛. В този контекст бе и изпълнението на Втората симфония на Артур Онегер, класическа вече композиция, създадена в Париж в страшната за ХХ век 1941 година, когато и Франция е окупирана от нацистите. Изумително произведение, което изисква дълбочина, изисква оцветяване на фактурата. Може да стане монотонно, скучно, ако липсват малките, но доловими движения от инструменталистите в поднасянето на основни, повтарящи се кратки теми – като темата във виолата в първата част, която изисква от соло виолата - в случая великолепния музикант Огнян Константинов - да "разкрие" богатството на този, наглед простичък, повтарящ се мотив. Той го направи фантастично. И ансамбълът тук бе звуково целенасочен и гъвкав, за да разгърне визията на Джуров за тази, може би, най-неефектна, но изпълнена със смразяващ ужас творба на Онегер.

И българската премиера на Виолончеловия концерт на Дьорд Лигети бе непривично събитие. Дължим я най-напред на Анатоли Кръстев. И той е мисионер в изкуството си, и той е музикант, абсолютно отворен към нови тенденции. И ако има за какво да се благодари на ръководството на Нов симфоничен оркестър, то е за осигуряването на средствата за издателските права. И за предоставяне на нагледна възможност да се установи разликата в подходите към изкуството, към една композиция, към един свят. Беше изумително да се види как солистът, зрелият майстор се е устремил да обхване всички в ансамбъла и най-вече диригента Петко Димитров, печално неопитен в тази материя. Добре е, че устремът ‛излезе‛. В първата част тази фактурна ‛мрежа, паяжина‛, характерна за музиката на Лигети, наистина е трудна за разрушаване; континуумът на Лигети е толкова ‛железен‛, че няма как да не стане. Той тръгва от един изходящ тон ‛ми‛ с изричното указание на композитора ‛встъплението да не се чува, като че идва от нищото‛. Във втората част фактурните препятствия за ансамбъла са повече. И изискват виртуозна гъвкавост, взаимно слушане и някакво познаване на композицията, която е записвана доста. Трудно се улови предписаното от Лигети ‛като най-прецизен механизъм‛, непосилно за състава и диригента, но пък прочутата ‛Flüster-Kadenz‛ (каденца на шепота) бе сътворена от Кръстев великолепно, с идеи, които, независимо от строгите указания на композитора, очертаха параметрите, мащаба на неговата индивидуалност. Това, което Анатоли Кръстев направи като партньор на младите си колеги, далеч не бе само жест на професор към бивши студенти. Това бе естественият подход на големия, професионален музикант от текста към музиката. Продължавам да се надявам, че диригентът и съставът са разбрали за какво става дума.