Ева Давидова – Bulgarian-born
Все повече зачестяват поводите напоследък, заради които се замислям дали можем да наричаме „български художници“ българските художници, които живеят в чужбина, и дали да ги „броим“ изобщо за част от сцената ни. Последният и най-актуален от тях беше изложбата на Ева Давидова в Институт Сервантес – София.
Признавам си, че не бях чувала името на тази авторка до сега, което е обяснимо, тъй като това е първата й изложба в България. В биографията на Ева Давидова пише, че е родена в София, но е израснала в Испания, че се е дипломирала първо в Художествената гимназия, после в Художествената академия в София, а и в Софийския университет. След това продължава образованието си в Университета Complutense в Мадрид, който всъщност е най-големият университет в Испания. От 1987 година активно показва живопис, инсталации, видео и фотография в Испания, Великобритания, Германия и САЩ. Тук се появява за първи път с проекта си, наречен ANTROPOSPACES II. ЗАБРАВАТА, по който започва да работи още през 2003 година.
В залата на Институт Сервантес са подредени близо 20 фотографии, които са по-скоро дигитална манипулация на базата на фотография, и два екрана, на които се прожектират видео анимации от същите манипулирани образи. Изложбата грабва погледа още от вън - от витрините на института към тротоара, в които на два монитора са инсталирани отново прожекции на видео анимация.
Заглавието обобщава съвсем образно съдържанието на проекта. Ева Давидова се завръща наскоро в България по повод друг проект, свързан с изучаването на европейската култура. Тогава започва да изследва собствените си спомени от родината отпреди 15 години. Съвсем логично опорните точки на спомена й се проявяват най-пълноценно в недостроените останки от безумна соцархитектура, в развалините на остарялата инфраструктура на градовете. Така постепенно Ева Давидова започва да документира тези пространства през призмата на личното преживяване, да намества собствената си гледна точка в тях и вътрешната си потребност да ги съживи. Манипулациите, с които си играе върху фотографския образ, са на територията на свободния експеримент, в която артистът прилага последователно всички познати технологични и художествени умения, за да деформира безжизнената реалност. Бих казала, че в център на тази изложба е видео анимацията, а фотографията само я съпътства и допълва, за да бъде проектът по-цялостен и завършен. Antropospaces са фантастични хибриди, в които най-общо човекът се слива със средата. Тези антропо-трансформации се появяват в кратки епизоди в тотално анонимна среда или в добре познат архитектурен пейзаж. Анимираното движение е направо сюрреалистично. Освен това и във фотографиите, и във видеото футуристичната визия е дорисувана на места с типичен живописен маниер. Така Ева Давидова нагледно е смесила двата културни контекста, от които произхожда.
Целият проект и самата изложба поне за мен се явиха като доста приятно откритие. Затова се замислих защо тази българска авторка, която е вече във възрастовия диапазон на утвърдените артисти, не е била досега в полезрението ми и колко са още художниците от нейното поколение, за чието съществуване не подозираме.
Проблемът, че не познаваме собствените си художници и не знаем къде са, е естествен резултат най-вече от това, че родният контекст не предлага кой знае какви възможности (да не кажа – никакви) за изява и развитие на един съвременен артист.
В биографиите на всички тези художници се среща най-често едно определение на английски, което дава рационално решение на дилемата ми как всъщност да ги наричаме - Bulgarian-born. Да, те всички са родени в България, но принадлежат на сцената, на която са се развили и на която се изявяват най-активно. Някои от тях обаче се връщат тук, и то с изложби; търсят стари и нови контакти, търсят някакви промени, прогресивно развитие, прилики и разлики. Тези изяви са, струва ми се, продиктувани повече от отговорност към произхода им, отколкото от конкретен интерес към нашата сцена. Въпреки това те са заявка за съучастие и в процесите тук.
За съжаление, принудителната арт емиграция се развива все по-заплашително. По-големият процент от младите художници се оттича навън. Затова поне за мен е особено важно дали те и тези преди тях все пак са част от съвременното ни изкуство.
Предпочитам без съмнения да приема тези художници за български, тъй като виждам в това възможност за много по-безболезнено и бързо отваряне на сцената ни на по-широка територия от тази, на която е в момента.
Признавам си, че не бях чувала името на тази авторка до сега, което е обяснимо, тъй като това е първата й изложба в България. В биографията на Ева Давидова пише, че е родена в София, но е израснала в Испания, че се е дипломирала първо в Художествената гимназия, после в Художествената академия в София, а и в Софийския университет. След това продължава образованието си в Университета Complutense в Мадрид, който всъщност е най-големият университет в Испания. От 1987 година активно показва живопис, инсталации, видео и фотография в Испания, Великобритания, Германия и САЩ. Тук се появява за първи път с проекта си, наречен ANTROPOSPACES II. ЗАБРАВАТА, по който започва да работи още през 2003 година.
В залата на Институт Сервантес са подредени близо 20 фотографии, които са по-скоро дигитална манипулация на базата на фотография, и два екрана, на които се прожектират видео анимации от същите манипулирани образи. Изложбата грабва погледа още от вън - от витрините на института към тротоара, в които на два монитора са инсталирани отново прожекции на видео анимация.
Заглавието обобщава съвсем образно съдържанието на проекта. Ева Давидова се завръща наскоро в България по повод друг проект, свързан с изучаването на европейската култура. Тогава започва да изследва собствените си спомени от родината отпреди 15 години. Съвсем логично опорните точки на спомена й се проявяват най-пълноценно в недостроените останки от безумна соцархитектура, в развалините на остарялата инфраструктура на градовете. Така постепенно Ева Давидова започва да документира тези пространства през призмата на личното преживяване, да намества собствената си гледна точка в тях и вътрешната си потребност да ги съживи. Манипулациите, с които си играе върху фотографския образ, са на територията на свободния експеримент, в която артистът прилага последователно всички познати технологични и художествени умения, за да деформира безжизнената реалност. Бих казала, че в център на тази изложба е видео анимацията, а фотографията само я съпътства и допълва, за да бъде проектът по-цялостен и завършен. Antropospaces са фантастични хибриди, в които най-общо човекът се слива със средата. Тези антропо-трансформации се появяват в кратки епизоди в тотално анонимна среда или в добре познат архитектурен пейзаж. Анимираното движение е направо сюрреалистично. Освен това и във фотографиите, и във видеото футуристичната визия е дорисувана на места с типичен живописен маниер. Така Ева Давидова нагледно е смесила двата културни контекста, от които произхожда.
Целият проект и самата изложба поне за мен се явиха като доста приятно откритие. Затова се замислих защо тази българска авторка, която е вече във възрастовия диапазон на утвърдените артисти, не е била досега в полезрението ми и колко са още художниците от нейното поколение, за чието съществуване не подозираме.
Проблемът, че не познаваме собствените си художници и не знаем къде са, е естествен резултат най-вече от това, че родният контекст не предлага кой знае какви възможности (да не кажа – никакви) за изява и развитие на един съвременен артист.
В биографиите на всички тези художници се среща най-често едно определение на английски, което дава рационално решение на дилемата ми как всъщност да ги наричаме - Bulgarian-born. Да, те всички са родени в България, но принадлежат на сцената, на която са се развили и на която се изявяват най-активно. Някои от тях обаче се връщат тук, и то с изложби; търсят стари и нови контакти, търсят някакви промени, прогресивно развитие, прилики и разлики. Тези изяви са, струва ми се, продиктувани повече от отговорност към произхода им, отколкото от конкретен интерес към нашата сцена. Въпреки това те са заявка за съучастие и в процесите тук.
За съжаление, принудителната арт емиграция се развива все по-заплашително. По-големият процент от младите художници се оттича навън. Затова поне за мен е особено важно дали те и тези преди тях все пак са част от съвременното ни изкуство.
Предпочитам без съмнения да приема тези художници за български, тъй като виждам в това възможност за много по-безболезнено и бързо отваряне на сцената ни на по-широка територия от тази, на която е в момента.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
