През 1998 г. в Сливенския театър Пламен Марков постави ‛Зидарите и попът“ по Петко Тодоров, Софроний Врачански и поп Минчо Кънчев. Светослав Кокалов беше направил един дървен олтар без изображения, който така и не се превърна до края в олтар - църквата не бе построена заради неразбориите на зидарите. Този ‛олтар“ представляваше в същото време и нещо като дървен стобор, и нещо като огромна дървена порта на възрожденска къща. Разказът се водеше от Граматика и Попчето. Те отваряха портата пред всеки епизод.

Така Пламен Марков отвори портата за един културологичен проект за Възраждането, който изследваше и показваше в сценичния разказ непопулярни, неизвестни на публиката страни от ежедневието на българина през Възраждането. Опитваше се да покаже на една по-широка публика изтиканите от доминиращия исторически разказ и националната митология страни на обществения живот по това време. Беше важно, защото в театралната игра се поставяха на изпитание втвърдените клишета и митологемите за българите ‛от старо време“.

Най-хубавото бе, че театралният проект на Пламен Марков нямаше претенции единствено да подрива клишетата на българската народопсихология, а по един доста модерен начин показваше българската култура като исторически процес, развиващ различни ежедневни модели на поведение в частното и публичното пространство.

Подобен подход изгражда противоречив образ на българина и сблъсква различни гледни точки към българското модерно общество, тоест не заменя едни народопсихологически клишета с други.

Така портата от първото представление остана отворена към други разкази, към други спектакли в един разностранен ‛сценичен разказ“, който включваше и външната гледна точка на миналите през българските земи или живели тук чужденци, и вътрешната - дори РачоСтояновите ‛Майстори“, които по силата на сценичния канон символизират българския творчески гений през Възраждането.

Спектакълът на Пламен Марков ‛Български работи“ във Варненския театър е продължение на този му проект и вариация върху ‛Сънища наяве“ по ‛Видрица“ на поп Минчо Кънчев и ‛Факийско предание“ от Балчо Нейков, който постави със студентите си в НАТФИЗ през 2004 г. Само че сега събраните във ‛видрицата“ (тоест в качето с изпросена храна) истории са авторизирани от режисьора и коментирани от неговия глас.

Те сглобяват една доста стройна история на рода на чорбаджи Маринчо и на рода на Петко Угибков, която има своите разклонения при историите на синовете им и техните близки. Забогатяването и на Чорбаджи Маринчо-Благополучният, и на Петко Угрибков е изпълнено с кланета, с мрачни убийства и престъпления. Историята тече от средата на XVIII до средата на XIX век и вписва личните истории в един по-едър исторически разказ.

Отделните истории за любов, приятелство, забогатяване, политика в живота на общността винаги завършват с варварски убийства. Затова вместо ‛отворената порта“, доминиращият символ тук са множество брадвички, които виждаме да стърчат на преден план на сцената.

Актьорите с искрено увлечение разиграват отделните сцени и повечето от тях са остроумни и интересни. Театралната игра обаче е твърде обстоятелствена. Действието тече с множество подробности и тази му бъбривост дебалансира неговата композиция - то става монотонно и се отнема както от силата на въздействието, така и от възможността да се съпоставят ясно обособени, различни гледни точки. От своя страна, сюжетното натрупване на убийства и театрализираното акцентиране върху тях води до отнемане на документалния ефект на разказа, чийто жанр се колебае между ‛хорор“ и черна комедия.

В крайна сметка, авторската ‛пиеса“ този път има ясно и категорично внушение: българинът се е развивал в битово-физиологичното измерение, без някакви ясни ценностни ориентири. Възможността за аналогии към сегашното му положение е видимо оставена отворена и съвсем излишно е акцентирана от насочващите коментари на режисьорския глас. Има опасност обаче при подобна еднозначност клишето за светлия българин от Възраждането да се замени с клишето за мрачния българин, който и до днес много не се е променил. Така изкушението да се търсят аналогии в неизменни черти на българския характер измества и дори се обръща срещу реалната продуктивност на този Възрожденски проект. Тя бе именно в показването на многозначността във видовете поведение на българина в ежедневието и във възможността театралното разиграване на документални истории да провокира по-противоречив размисъл върху обстоятелствата, при които един определен тип поведение в българския живот се възпроизвежда и актуализира.

‛Български работи“ в много (и в най-добрите си) отношения повтаря и така обобщава поредицата на Пламен Марков, започнала със ‛Зидарите и попът“. В този смисъл спектакълът би могъл да се окаже особена точка на зацикляне и дори на приключването й. Би било зла авторска ирония този продуктивен театрален проект да се изметне по инерцията на успеха в ‛българска работа“.

Може обаче да се превърне действително в отправна точка към нова изследователска посока за историята на българската култура, разказана от театъра чрез разиграване на личните истории, стига Пламен Марков да го насочи или към малко познати източници, или към друг период, не по-малко важен от Възраждането.