Зала ‛Люмиер“ не е изкушавала с документален филм толкова млад народ от времето на ‛Буена виста соушъл клъб“ на Вендерс. ‛Линч“ е френетично взрян в Дейвид Линч по време на снимките на ‛Инланд Емпайър“. Заснет на видео и Super-8, разделен на десетина сегмента (с 3 ‛филаделфийски истории“) между снимачната площадка в Полша и дома на Линч в Лос Анджелис, той обхваща месеца между 14 юни и 14 юли 2005 – денят на Бастилията“, както той се изразява, или националният празник на Франция, която обожава (най-вече заради изключително внимателното отношение към киното там).

С неизменна цигара, говорейки (най-често в телефонната слушалка), снимайки, смеейки се, рисувайки, сърдейки се, шегувайки се, импровизирайки, легендарният издевател над американските житейски жалони и повелител на метафизичния кошмар дава шанс да надникнем в необуздано шашавия му свят. Виждаме го свободно да общува с актьорите, сред които и любимата му Лора Дърн (‛Лора ми е като роднина“); да настоява пред асистента за 16-годишно сакато момиче (за сцена) или да потапя сакото си в зелена боя (да боядиса пода). Слушаме монолози: за удавено магаре, с жена по телефона, наречена ‛стръволинка“ (‛хапка за хапване“ в негов превод), за смъртта на кинолентата (‛Аз снимам на DV. 35-мм ленти започват да ми приличат на динозаври“). Хилим се на маймунджулуците му в кола... И е все метежно интересен. Хипнотичен хахо е Линч, подобно на киното си. За разлика от филма „Линч“, който, въпреки младежкия хъс, старание и ефекти, е разтеглен, нестроен и на моменти тавтологичен. Гледа се, разбира се, и хора-зайци има, но не стига до властната харизматичност на своя обект.

Затова пък срещата с живия Линч непосредствено след прожекцията бе емоционален гейзер. (Хората бяха повече дори от мераклиите да видят Вим Вендерс през пролетта на МСФФ.) След ‛загрявка“ с Христо Друмев (шеф на НДК) и Робърт Рот (председател на фондацията на Линч), под залп от аплодисменти, с бодра крачка в ‛Люмиер“ влезе авторът на сюрреалистичните лабиринти из подсъзнанието ‛Човекът слон“, ‛Дюн“, ‛Синьо кадифе“, ‛Диво сърце“, ‛Туин Пийкс“, ‛Изгубената магистрала“, ‛Историята на Стрейт“, ‛Мълхоланд Драйв“, ‛Инланд Емпайър“.

Облечен в черно, с жълта врътовръзка и с неизменния си перчем назад, Линч изглежда далеч по-ведър от филмите си. Изправен на катедра, говори с месиански патос за генезиса на своята 34-годишна страст към медитацията (практикува я два пъти дневно по 20 минути) и за мястото й в творчеството и объркания свят; за еуфорията на съзнанието, интуицията, сънищата, стреса, абстракциите, Денис Хопър, щастието... Нарече идеите ‛големи риби“ и още: ‛Те карат лодката, обуславят всичко което правя. Не предавам послания, нито искам да влизам в съзнанието на зрителите - получавам идеи, които отварят вратата към даден характер“. Теорията му за динамичния мир дообърка и без това не особено подготвената за подобно философско предизвикателство публика. Доминира лаишката инфантилност - на възторг и въпроси а ла ‛Какъв е краят на ‛Туин Пийкс“?... Линч дружелюбно-снизходително реагираше: ‛Светът е много объркан, следователно филмите също трябва да бъдат такива“; ‛Хората се боят от онова, което не разбират“; ‛Абсурдно и ужасяващо е да правиш нещо, защото е евтино или защото си някъде във ваканция“. Един въпрос го предизвика да изиграе чуден етюд на тема ‛шок по Линч“, а обектът му (напориста блондинка), вероятно ще помни уплаха си на сцената завинаги.

И все пак, макар да събра свои маниакални фенове и да раздаде сума ти автографи за книгата си ‛Да уловиш голямата риба“ (от поредицата ‛Амаркорд“ на ИК ‛Колибри“), Дейвид Линч не пристигна в София за кино, а като член на делегация за откриването на училище и Университет за непобедимост на България, финансирани от неговата фондация за образование, основано на съзнанието и световния мир. Обещават, че там, наред с изучаване на обичайните профили, предмети и специалности, ще се прилагат научно и практически доказани техники, които премахват индивидуалния и обществен стрес и развиват пълния умствен и творчески потенциал на учениците и студентите. По израза на самия Линч, ‛Този университет ще бъде като фабрика за мир... Всичко може да те обогати. Но истинският път за постигане на щастие не е чрез киното, а чрез медитация. Мен вече не ме интересуват филмите. Моята мисия е да създавам подобни духовни университети и да помогна на хората да се освободят от депресията и стреса.“

Докато го слушах, се сетих за еуфорията около гостуването на Питър Грийнуей преди две години и квалификацията, която ми даде за Линч: ‛Към него се отнасям с изключително уважение, обожавам ‛Синьо кадифе“ и го смятам за истинска класика. Но ми се струва, че напоследък той се занимава повече с американската система, отколкото с киното“.

А на 10 ноември снегът изобщо не бе препятствие аулата на НАТФИЗ да се претъпчи още преди 13.00. Студенти, преподаватели и любопитни присъстваха на връчването му на титлата doctor honoris causa, пак задаваха въпроси, а отговорите бяха почти същите.

От всичко чуто и видяно в тези два дни започвам да се чувствам като героиня от мистериозно-истеричната вакханалия ‛Инланд Импайер“, въвлечена в действието ‛без връзка с главния филм“. Но и това е Линч, нали? Така или иначе, никой не се сети да го попита за отношението му към Юнг, но ако ви интересуват кутийката и ключът, прочетете ‛Да уловиш голямата риба“ и после гледайте отново ‛Мълхоланд Драйв“ например. Пък и филм за пребиваването на Линч в София ще има.