Бит и душевност на българския политикан
Сутрешният блок ‛Здравей, България“ на Нова телевизия, 8 ноември, Лора Крумова разговаря с политически активисти от село Студена, Пернишко. Единият е спечелилият изборите за кмет Валери Спасов, другият – Симеон Кръстанов, привърженик и член на щаба на загубилия претендент от СДС Красимир Христов. Причината за разговора е не, че село Студена е толкова важно от гледна точка на спора кой победи и кой загуби местните избори, а че след балотажа Симеон Кръстанов пребива дъщерята на победителя. Тя се зарадвала, той пък побеснял и я нацелил с юмрук, при което, според нейния баща, й дръпнал обицата и й разкъсал ухото. Това е версията на, тъй да се рече, обвинението. Обвиняемият разказва друга: тия лъжат, няма такова нещо, той е потърпевшият, защото щерката го обиждала, нарекла го ‛педераст“ и му се подиграла, че пак са загубили. – Защо? – пита го Лора Крумова. – Ами защото преди изборите минавал по хората и удрял печати за дървата. Сиреч, гласуваш за мен – имаш дърва за огрев през зимата, ако не гласуваш за мен – ще мръзнеш. Точно това възмутило опозиционера на Студена, за да се настърви срещу ‛Бубето“ (така новият стар кмет нарича дъщеря си), а не бесовете заради изгубените избори. Други са ядовете му – както и преди, селото ще си остане ‛прецакано“ от нищоправенето на кмета, твърди нароченият (според него самия) за насилник.
Студена не за първи път влиза във фокуса на медийното внимание. Преди време се прочу с нанесения побой върху един от протестиращите, живеещ в селото, срещу каменните кариери около него. Михаил Мишев, лидер на Инициативния комитет за защита на Студена, отивал към магазина в 9.00 часа сутринта за хляб, когато някакъв маскиран бабаит го пресрещнал и пребил. Според жителите всички кариери, черпещи камък за настилките под асфалта, са незаконни. Нароили са се 9, с молба за концесия са още 7. Експлоатацията с взривове, тежки машини, шум и други екстри става на десетина метра от крайните къщи на селото, жителите дишат прах, вдигнат от тях. Лакомията за камък е била ненаситна още през социализма, вестник ‛Сега“ разказва, че когато собствениците си поискали земята, поземлената комисия отговорила: ‛Че то земя няма!“. Ала затова нито накърненият на чест и достойнство кмет, нито накърнилият го дума не обелват – разменят взаимно обиди, обвиняват се, че лъжат, докато за незаконните кариери – главният проблем на Студена, нищо. Вярно, идеше реч за друго, но поне да се бяха сблъскали на тази тема, че да разберем дали са на различно мнение по отношение на кариерите. Ни вопъл, ни стон...
Всъщност, този случай е демонстративен, макар и на най-ниско равнище, за вълненията и трепетите на българския политикан. Страстите, които люлеят душата му, съвсем не са страстите на неговите избиратели – той е захлупен в една херменевтична среда и там го интересува единствено и само какво е казал или не е казал опонентът му. Един вид, за него думите са винаги преди и над делата: не е важно какво ще направиш и свършиш, а какво ще кажеш и как ще отговориш. Властта в България се разиграва не като състезание на идеи, а като махленска свада – през плета летят клетви, хули и обиди, разменят се грубости, а че самият плет едва се крепи и всеки момент може да падне – кой го е грижа. Към своите сме бели и добри (‛Бубето“), към чуждите сме черни и зли (‛педераст“), а към ония, които (ни) гласуват, сме безразлични. Впрочем, те може вече и въобще да не гласуват – ще въведем ‛европейската практика“ на купуване на гласове, значи можем и без тях. Не стига, че ни се пречкат, ама и дела искат – да си седят по къщите, ще се справим с капачки и кебапчета. Властта да не е баница, че да я делим?!
Българският политикан се стреми към властта не за да върши с думи неща, българският политикан се стреми към властта, за да я употребява за лично ползване. Нещо като личната собственост от времето на социализма, но с много повече възможности и открити хоризонти. Затова той няма нужда от избиратели, има нужда от продавачи на гласове. За него демокрацията е алъш-вериш, покупко-продажба, с една дума капитализъм: българският политически живот на всички нива е убеден и продължава да е убеден, че капитализъм и демокрация са едно и също нещо и щом го има едното, има го и другото. От което следва, че който успее да купи повече гласове, той е най-големият демократ.
Демокрацията обаче няма как да се купи, демокрацията се гради. И точно в това строителство на съвременна България българският политикан търпи голямото си поражение. Което най-накрая ще му изяде главата.
Студена не за първи път влиза във фокуса на медийното внимание. Преди време се прочу с нанесения побой върху един от протестиращите, живеещ в селото, срещу каменните кариери около него. Михаил Мишев, лидер на Инициативния комитет за защита на Студена, отивал към магазина в 9.00 часа сутринта за хляб, когато някакъв маскиран бабаит го пресрещнал и пребил. Според жителите всички кариери, черпещи камък за настилките под асфалта, са незаконни. Нароили са се 9, с молба за концесия са още 7. Експлоатацията с взривове, тежки машини, шум и други екстри става на десетина метра от крайните къщи на селото, жителите дишат прах, вдигнат от тях. Лакомията за камък е била ненаситна още през социализма, вестник ‛Сега“ разказва, че когато собствениците си поискали земята, поземлената комисия отговорила: ‛Че то земя няма!“. Ала затова нито накърненият на чест и достойнство кмет, нито накърнилият го дума не обелват – разменят взаимно обиди, обвиняват се, че лъжат, докато за незаконните кариери – главният проблем на Студена, нищо. Вярно, идеше реч за друго, но поне да се бяха сблъскали на тази тема, че да разберем дали са на различно мнение по отношение на кариерите. Ни вопъл, ни стон...
Всъщност, този случай е демонстративен, макар и на най-ниско равнище, за вълненията и трепетите на българския политикан. Страстите, които люлеят душата му, съвсем не са страстите на неговите избиратели – той е захлупен в една херменевтична среда и там го интересува единствено и само какво е казал или не е казал опонентът му. Един вид, за него думите са винаги преди и над делата: не е важно какво ще направиш и свършиш, а какво ще кажеш и как ще отговориш. Властта в България се разиграва не като състезание на идеи, а като махленска свада – през плета летят клетви, хули и обиди, разменят се грубости, а че самият плет едва се крепи и всеки момент може да падне – кой го е грижа. Към своите сме бели и добри (‛Бубето“), към чуждите сме черни и зли (‛педераст“), а към ония, които (ни) гласуват, сме безразлични. Впрочем, те може вече и въобще да не гласуват – ще въведем ‛европейската практика“ на купуване на гласове, значи можем и без тях. Не стига, че ни се пречкат, ама и дела искат – да си седят по къщите, ще се справим с капачки и кебапчета. Властта да не е баница, че да я делим?!
Българският политикан се стреми към властта не за да върши с думи неща, българският политикан се стреми към властта, за да я употребява за лично ползване. Нещо като личната собственост от времето на социализма, но с много повече възможности и открити хоризонти. Затова той няма нужда от избиратели, има нужда от продавачи на гласове. За него демокрацията е алъш-вериш, покупко-продажба, с една дума капитализъм: българският политически живот на всички нива е убеден и продължава да е убеден, че капитализъм и демокрация са едно и също нещо и щом го има едното, има го и другото. От което следва, че който успее да купи повече гласове, той е най-големият демократ.
Демокрацията обаче няма как да се купи, демокрацията се гради. И точно в това строителство на съвременна България българският политикан търпи голямото си поражение. Което най-накрая ще му изяде главата.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар