Всеки дълъг път започва с една малка крачка, казват, че казвали китайците. С преборването за най-елементарното: да можем да изписваме европейската валута така, както го изискват нашите езикови норми, ние изглежда направихме първата си крачка по дългия път на приключенията, който поемаме с останалите двайсет и шест държави от Европейския съюз.

Вярно, групата върви нестройно, някак разхайтено, гледано отстрани; всеки крачи в собствения си ритъм, големите отпред се карат за посоката, а ние подтичваме на края на колоната; но има все пак спирания и обсъждания за пътя; и на едно такова обсъждане ние все пак съумяхме да кажем едно НЕ.

Като оставим пътните метафори, с какво това „не“ на еУро-то е важно?

Първо, защото е първо. Защото досега България винаги е казвала „да“. За да се присъедини към Европейския съюз („тази лелеяна от поколения българи мечта...“), тя трябваше да казва непрестанно „да“ на правила и норми, изработени извън нея – извън нейното развитие, понякога чужди на българските разбирания. Това „да“, така често произнасяно към всякакви съюзници в новата история на България, не само се беше превърнало в етикет на държавата в очите на чужденците1, но и се беше впило във всеки българин, беше тръгнало да става част не само от бита, но и от душевността ни. И не бяха малко опасенията, че в ключови моменти „поддакването“ ще ни изиграе лоша шега и няма да можем да защитим националните си интереси...

Видя се, че можем. Видя се, че саморазяждащата се в самообвинения България, за която всичко подредено, стойностно, смислено и достойно за подражание е на запад от нея, може, все пак може да каже, че има нещо свое, че иска да запази своето си. И че може да отстои това искане.

Втората причина, поради която българското „не“ на еУро-то е важно, може би не е така явна. Като изключим политическото, тази българска стъпка е в същността си културен жест, обърнат към българите - и който, силно се надявам, няма да остане без последствия в българската култура и език. Не става дума въобще да евтини българщини и патриотщини. Става дума за акт, който, ако не издава, то поне води до по-дълбокото усещане за българския език като система, като цялост, в която промяната в звученето на едно често срещано понятие променя целостта. Може пък този акт да ни накара да се огледаме за езика си – какви чуждици, модерности и моди вкарваме в него, как го усукваме и нагаждаме – и защо?

Какво друго, освен езика си, имаме ние?




1. Или поне ние си мислим така. За всеки случай на Франсоа Митеран принадлежи определението le suivisme bulgare - българската склонност да следваш силния...