На „Златен ритон“ 2007 Атанас Киряков буквално ни смая с креативна енергия - представи два диаметрално различни документални филма. Ако „И в рая има ад“ изважда трагизъм от противоречивата съдба на Стефан Груев и през нея – осъзнаване на още по-противоречивата българска участ, „Летящите хора на Жоел“ е пърхащ филм, подобно на своя обект – френския художник и скулптор Жоел Рабиновиц. Респектиращ е режисьорският подход в предразполагането на героите към излята искреност. Но „Летящите хора на Жоел“ е важен и с факта, че изважда Киряков от заниманието с българската история и го вкарва в съвсем друг сюжет – на авантюризма и арт хепънинга на рошавия Жоел (с очила и без възраст) и неговите еротично-немирни човешки фигури.

Тръгнал от розово-зелено-алени фрески с тези човечета по стените на Balenciaga, преминал през „хуманизиране“ на заводите Renault, сега художникът е посветил две години от живота си за невероятната инсталация пред завод за преработка на алуминий във Фужер, Бретан. Точно там, в Otima, се изработват всичките 86 фигури, подредени в конструкция от 15 колони (с височина 6 метра) пред фасадата на завода. В кадър се появява и собственикът му с думите „заводът е жизнено пространство“, и помощниците на Жоел Рабиновиц, и работници, чието отношение към експеримента се развива във времето от отрицание до възхвала. Както се изразява Жоел, „всички ние сме „отимисти“.

„Запечатвайки“ художествения експеримент в индустриална среда на кино, Атанас Киряков постига „три в едно“: представя ни уникалния артистизъм на стария си приятел Жоел, както и реалната възможност за симбиоза между производство и арт, а на всичкото отгоре пресъздава процеса като феерична приказка за неспокойството на духа. В контекста на Бах, Сен Санс и електронна музика, покрай ледените води на Атлантическия океан и развятото червено шалче на Жоел, неговата инсталация се превръща в поезия, художнически заснета от Димитър Митов. Страхотно е, че български екип е направил филм за френския опит, но още по-страхотно е, че „Летящите хора на Жоел“ е адекватен на своя обект – сам по себе си красив, без патетика и одиозност.

Друг е въпросът, че у нас подобен радикален жест е утопия дори за новите промишлени сгради, построени по западен маниер, а от фасадите на огруханите (приватизирани) соцпредприятия все още се блещят ръждясали релефи и барелефи като спомен от класиката на „индустриалния соцдизайн“. Би било доста полезно „Летящите хора на Жоел“ да се излъчи по телевизията. Да видим коя ще бъде.