Името на този великолепен корейски музикант често ми напомня за ‛инвазията‛ на едни други корейци в музиката – най-напред чухме за цигуларката Кюнг-Ва Чунг, след което ‛изгря‛ брат й, диригентът Мюнг Вун Чунг, в момента шеф на Симфоничния оркестър на Френското радио, където концертмайстор е нашият Светлин Русев, а най-късно светът научи името на тяхната най-малка сестра – виолончелистката Мюнг-Ва Чунг. Когато имат време, тримата свирят камерни концерти (диригентът е и великолепен пианист).

Янг-Чанг Чо също има две сестри и също свири клавирно трио с тях. Спечелил е и конкурс в Женева като камерен музикант, освен четири още конкурса за виолончелисти. В продължение на двайсет години Чо съчетава работата си на професор по виолончело с концертна дейност, с участие като член на жури в конкурси. Един от признатите в Европа. Което се дължи не на обучението му (още от 15-годишен учи в прочутия институт ‛Къртис‛ във Филаделфия) или от по-нататъшното му развитие в Бостън. Дължи се на изумителното му музикантско присъствие, направило огромно впечатление на Ростропович, който пожелава да му е учител безплатно. Направи впечатление и у нас още преди години, когато дойде по покана на нашия голям цигулар и негов колега-професор във Фолкванг-академията в Есен Минчо Минчев.

Този път Чо партнира на своя сънародник Йонг Чил Ли, не толкова известно за мен име. Оказа се, че е специализирал в София при Васил Казанджиев, гостувал е в много наши градове. Най-новият момент в кариерата му е поемането на шефския пост на Симфоничния оркестър на Бохемия – Прага. Дворжак-концертът се разви не според очакванията ми. Може би защото аз ценя изключително много дълбоката емоционалност, професионализъм и култура на Янг Чанг Чо и винаги очаквам от него изключително много. Най-напред (нещо, което Чо няма как да не е знаел след репетициите) двамата с диригента са полярни по същност, темперамент и усещане за музикалното време. Това тихо ‛стълкновение‛ започна от самото начало. И като че ли изнерви някак солиста (макар че сега, като го пиша, ми се струва странно), който скъса струна в самото начало на първата част. Концертът започна отначало – изумително спокойно и, на фона на Чо, дори тромаво от страна на Йонг Чил Ли, и доста нервно, някак припряно от страна на солиста - далеч не с онзи комфорт на преживяването, който самият той обикновено си създава и го прехвърля щедро на щастливия си слушател. Разбира се, пак имаше великолепни моменти с красивата, кадифена фраза от чисти, блестящи тонове, така характерна за този музикант; пак се възхищавах на начина, по който обхваща формата, на толерантността му към партньора (този път не безнаказана). Но през цялото време имах чувствата, че е в някакво менгеме, че му липсва свободата да е гъвкав, да е импровизатор, да е Янг Чанг Чо. И това най-ярко си пролича, когато чухме Бах за соло виолончело на бис. Това беше голямото, изумително преживяване, което редкият музикант подари на публиката.

След първата част някак с известна тягост зачаках Петата на Чайковски. Започна за мен прекалено бавно, прекалено ‛раздадена‛ във времето. Но тук се случи друго чудно нещо. Този диригент, без да е голям артист, който стои някак особено на пулта и далеч не мога да нарека импровизатор, съвсем последователно създаде различно усещане за пространство и време – това бе различна от типичната конфигурация, която наложи нов оттенък на симфонията, придаде й доста ‛несъщ‛ облик. И като че добави и нов смисъл на безкрайните й повторения, променяйки с азиатска любов към детайла все по нещо в тях. Симфонията прорасна в нещо съвсем неочаквано, като подвижна звукова картина, звукова пластика, чиито метаморфози очаквах с все по-голям интерес. Направо ме излъга този диригент, чийто слух сякаш подмени симфоничния контекст на толкова ‛търкания‛ шедьовър. Мисля, че и публиката усети тази метаморфоза.