Няколко режисьора обърнаха и развиха представите ни за възможностите и перспективите на българския театър. Още от втората половина на 50-те години на ХХ век Вили Цанков беше сред тях. Посрещани нееднозначно (сякаш новото може да бъде общоприето!), спектаклите му във Варна, в Бургас (да, същият онзи легендарен Бургаски период, когато той е директор на театъра), в Младежкия театър, в Телевизионния театър, в Театър ‛София“, те оставят мощна следа в театралното мислене на своето време.

Няма текст за него, в който да не се срещат думите аристократ, естет, рицар… Наистина Вили Цанков не се поклони никому, а властно внесе в нашия театър нов, свободен и търсещ дух, изключително висока култура, духовна безкомпромисност. Не спираше да работи. Когато не поставяше, снимаше филми, пишеше книги.

Преди години го обвиняваха в абстрактност, аполитичност, самоцелен модернизъм и какво ли не още. През последните години доказа, че животът на социума не му е чужд, че го боли за човека, за пилеещите се духовни перспективи пред него.

Можеше да се наслаждава на живота. При всичките спънки и трудности, с които го срещна съдбата, мисля, че можеше да каже: Живях, както исках да живея…

Най-добрите му спектакли отдавна са влезли в историята на нашия театър и на нашата култура, защото именно режисьори като Вили Цанков са истинските автори на тази история.

Поклон, Вили…

Никола Вандов



Последният филм с името на Вили Цанков в титрите е документалният „Ваш даскал Апостол“ (2006), където е съсценарист на Огнян Гелинов. Посветен на невероятния Апостол Карамитев, той представя различни гледни точки към уникалното му творческо кипене. На „Златния ритон“ преди седмици филмът ни облъчи с благородството на своя обект, а и на авторските намерения. Сега научавам, че и Вили Цанков вече е заминал отвъд.

Подобно на Апостол Карамитев, и той е преди всичко човек на театъра, но е белязал и киното с неспокойните си търсачества – естетически и етически. Всъщност двамата се срещат в един от най-многострадалните филми в българската киноистория – интимно-историческия „Сватбите на Йоан Асен“ (1975). По време на снимките Апостол Карамитев умира, Вили Цанков трябва да завърши филма и в крайна сметка си остава единственият у нас, започнат с един актьор и завършен с друг (Коста Цонев). А иначе романсът между Вили Цанков и киното тръгва обещаващо – с юношеската драма по сценарий на Свобода Бъчварова „Между релсите“ (1964), оценена във Венеция. За съжаление, последният му игрален филм „С вкус на бисер“ (1984) бе, общо взето, противоречив.

Макар че е радикалист във формата, играч с жанровете и издирвач на екстраординерни сюжети, Вили Цанков не е сред фундаменталните автори на киното ни. И въпреки това той е режисьор и на първото ни интелигентно криминале - „Игрек 17“ (1973). С Вили Цанков са свързани и тв-предизвикателства, превърнали се в емблема на 70-те: сериалите „Демонът на империята“ и „Четвъртото измерение“.

Не знам кой кого е напуснал навремето– Вили Цанков киното или обратното, ала осанката му на неостаряващ Флорентино Ариса ще липсва в скучния ни културен пейзаж.

Геновева Димитрова