Човек, за да разбере по-добре своето, трябва да види чуждото. Телевизията е като че ли навсякъде еднаква – средство за информация и забавление, с тук-таме коментарни и обучителни предавания... Но идеята за телевизия си е навсякъде особена. С други думи, зад привидните сходства се разполагат сериозни различия, които именно правят телевизионното повече от онова, за което обикновено го смятат – не единствено медия, а претворяване на менталности в медия. Вероятно поради това българските телевизии са тъй тревожни – българската душа е тревожна, тя не може да се отпусне, в главата й са все бедствия и аварии. За разлика от италианците, които имат телевизия също като тях – весела и волна, на моменти чак повърхностна. Не че те са повърхностни всички, но лекотата, с която се живее там, е нещо всеизвестно. Или да вземем нашите западни съседи сърбите – те строго са диференцирали къде да стои забавлението, къде да е сериозното. Докато ние все искаме да сторим забавлението сериозно (‛Big Brother“ като ‛бит и душевност на българския народ“), а сериозното – забавно. Хич не си вярваме, никога не ни стига онова, което извършваме, затова правим опити то да надскочи себе си, да му придадем друга, инаква легитимност от тази, с която обикновено се слави. Политиката като шоу, шоуто като научен труд – много български телевизии, както и много български вестници са хибриди, кентаври, монстри – ни със сериозното сериозни, ни с жълтото жълти. Нещо, което, между другото, никъде го няма.

В Русия, където бях наскоро, също. Разбира се, телевизията по идентичен тип едновременно е и забавна, и информативна, но там едното не се бърка в територията на другото. Напротив, дори забавното е някак подчинено на сериозното – второто винаги е надмогващо, винаги присъстващо като, така да се каже, национален проект. Като ‛руска идея“. Руската телевизия има усещане за себе си като медиа, тоест посредник, чиято задача е не някакво си там предаване да се подготви добре и да се излъчи качествено, каквито мънички цели и теснички хоризонти наблюдаваме сред много български телевизионери, там всяко предаване има сякаш мисия. Пък дори да е някакво развлекателно, каквото наблюдавах с участието на Албена Денкова (между впрочем, не с постоянния й партньор Максим Стависки), която бе показана как тренира със своя съ-кънкьор, после разказваше за трудностите и т.н. – сиреч нищо на тоя свят не идва даром, нужен е труд, тежък, тежък труд. Беше нещо като забавна ‛педагогическа поема“, във вид обаче на фигурно пързаляне. Възпитателният момент непрестанно стои като фон, дори да не е лесен за долавяне – телевизията като педагогика, не като шоу. По-точно, телевизията като шоу + педагогика.

Онова, което ни казва тази телевизионна педагогика, е, че в някаква степен зад значимостта за индивида, който гледа телевизия, а и зад другия, който не гледа, има една доста по-голяма значимост – значимостта на общността. И дори не толкова на общността, колкото на държавността. И дори не толкова на държавността, колкото на нейното величие. Има някакъв странен стремеж в руските телевизионери във всяка тяхна дума, във всяко тяхно действие, във всяко тяхно предаване да се усеща Русия и необходимостта да бъде велика и недостижима държава. Нещо имперско лъха от словата им. Пък били те казани и в спортно предаване – човек, ако не е видял, не би могъл да добие представа каква грандоманска еуфория настана след футболната квалификация за ЕВРО 2008, спечелена срещу англичаните с 2:1. Но и нещо друго се прокрадва, което пролича много във времето на футболната среща: останалите са все против нас, пречат ни и не ни позволяват да постигнем онова, което можем, длъжни сме и трябва да постигнем. Ако се съди по тези интонации (не изричам, че те са лесни за улавяне, обратното – в повечето случаи са едва доловими), Русия е оставена сама и тъкмо затова тя не бива да разчита на никого, а единствено на себе си. Разбира се, и на президента Владимир Путин, който прави всичко по силите си страната му/ни наистина да бъде призната за велика, макар на другите хич да не им се ще да бъде такава. И ако има нещо, заради което Путин е така на почит и популярен, то е именно заради това – той е руската надежда да се върне на Русия онова, което тя винаги е била – всепланетарен фактор. По всичко личи, че ерата на Елцин болезнено е отекнала в руската душа – хората там още не могат да забравят дансинг изпълненията му по световните форуми. Смазани от огромната бюрократична машина на силно централизираната държава, на руснаците не им остава друго утешение, освен това, че с тази държава се съобразяват не само те в страната, но и другите извън нея. И когато това бе изгубено, психиката им се срина. От Русия станаха по-силни всички – и САЩ, и ЕС, Япония, Китай, да не говорим за олигарсите. Това трябва да се промени, сега то се променя и значима роля за осъществяване на тази промяна имат именно руските телевизии. Които са телевизии не сами по/за себе си, а за нещо много повече от тях – те са телевизии на/за Русия. За руската идея, от която няма нищо по-голямо...