Поводите да се радваме не са чак толокова много, затова ми се иска да споделя радостта си от някои факти. Нека първо уточня, че се радвам изобщо за българската литература, тъй като лично съм убедена, че е минала бурно, но успешно през прехода и е намерила своя път. (Считам, че да се твърди, че тя все още е в преходен момент, е плод не на размисъл, а на рутинно мислене.) Радвам се искрено и за талантливите писатели, които от 90-те години на вече миналия век създават истински литературни творби, а читателите ги ценят без предразсъдъци и завист. Радвам се – признавам го най-чистосърдечно – и за себе си като преводач и изследовател на тази « най-нова» българска литература, въпреки многобройните (български) гласове, които ме убеждават, че греша в избора си, тъй като съм превеждала литература, коята не била минала през ситото на времето. (Тогава нека те се зарадват на хубавите рецензии за Под Игото, излезли в Le Monde и в Le Nouvel Observateur, след като преводът ми беше публикуван преди месец от престижното издателство Fayard).

Причината за тази радост е и фактът, че романът Майките от Теодора Димова беше между петте номинирани книги за Prix Ecureuil (град Бордо), след като миналата година спечели Голямата награда за източноевропейската литература (Виена); Passion или смъртта на Алиса от Емилия Дворянова е сред номинираните романи за престижната италианска награда Strega, а Мисия Лондон от Алек Попов мина първата селекция и остава във втората на номинираните книги за Le prix du livre européen (Наградата за европейска кгнига), учредена под патронажа на Жак Делор. Пак тази година английският превод на И други истории на Георги Господинов беше номиниран за най-голямата международна награда за сборник с разкази „Франк ОКонър“ - единствената номинация от континентална Европа.

Затова все още наивно се учудвам, като прочета немалкото псевдотеории, имащи за цел или да предизвестяват смъртта на българската литература, или да излагат несериозни твърдения относно по-младите писатели, напомнящи нивото на литературната критика и дебатите в бившия СБП от времето на «случая Тютюн». (Имам предвид естествено, но това е само един пример, статията на Владимир Трендафилов, озаглавена «Комуникативна теория на най-новата българска поезия» и излязла на няколко места в българския печат и в Интернет през лятото, както и дебата около нея, който така и не се проведе на страниците на в. Култура. Въпреки че тя не е никаква теория, а повтаря баналности – нека авторът ми прости тази прямота, но сме чели от него къде-къде по-интересни и сериозни неща, като например неговия труд за рецепцията на английската литература в България, издаден от изд. Кралица Маб). За пореден път можем да се убедим в общо явление, описано и тълкувано от френската литературна критичка Паскал Казанова в труда й Световната република на литературата (La République mondiale des Lettres), където авторката показва, че много често във възлови моменти в историята на дадена култура от «периферията» новаторски писатели допринасят със своя талант за престижа й, като получават признание не в своята роднина, а от «центъра» (Париж, Лондон, и пр.).

От няколко години тъкмо това наблюдаваме в най-новата българска литература: валят преводи, награди и номинации в чужбина (и в България: «Развитие», «Христо Г. Данов» и др.), хубави отзиви в световния печат… Какво по-радостно от това за цялата българска литература, която се явява, това го твърдя не от вчера, най-мощният посланик на България в чужбина... Но, уви (и това не е от вчера), вместо хор от щастливи гласове, се издигат зависти, клевети, лъжи (например, че днешните български писатели се самопревеждали, което е и смехотворно, и тъжно).

Нормално е именно тези писатели да са канени на международни срещи и фестивали – през октомври и ноември предстоят срещи и кръгли маси във Франция (Париж, Бордо, Тулуза, Марсилия, Коняк) и Берлин с участието на Емилия Дворянова, Теодора Димова, Георги Господинов и Алек Попов.

Накрая една надежда: все по-често да ги награждават, но дано да започнат скоро да получават искрено и топло българско признание.