"На Орхан Памук, който в търсене на меланхоличния дух на своя роден град откри нови символи за сблъсъка и преплитането на културите" – с тази формулировка точно преди година Нобеловият комитет присъди на турския писател наградата за литература. И макар че родният му Истанбул е постоянна тема в неговото творчество, остана впечатлението, че основният аргумент на наградата не е някой от романите му, а особената документално-автобиографична книга от 2003 „Истанбул‛. Защото тъкмо там градът на Босфора е видян в подчертано меланхоличен ключ, през една прустовска копнежност за възкресяване на миналото чрез вещите и предметите, чрез любовното подреждане на мъглявината от сетивни спомени.

„Истанбул‛ е книга на двойния поглед в поне четири отношения. Първото е свързано със самата й тъкан – двугласът на текст и образ, постигнат чрез вмъкнатите фотографии, идващи главно от архива на Ара Гюлер, но и от личния архив на Памук. Някои от фотосите са по-скоро любителски, други са отлично изпълнени и силно въздействащи, но всички са подчинени на замисъла за структурна диалогичност, в който ролята им далеч надхвърля тази на илюстрацията.

Вторият и третият аспект на двойния поглед се проявяват в нагласата на самия Орхан Памук към града. Истанбул е постоянно виждан в двойната оптика на „преди‛ и „сега‛, с очите на детето и с очите на известния писател. Така че Истанбул се променя и обективно, и субективно: повечето от любимите гледки на детето Орхан са отдавна изчезнали сред напъните за модернизация, но и неговият прочит на града е вече друг, поел напластяванията на времето по същия начин, по който старите крайулични чешми в града в един момент се озовават под равнището на улиците, защото пътните платна растат нагоре с всяка нова настилка... Но освен това погледът на Орхан Памук е раздвоен и по линията „свое-чуждо‛, както е бил раздвоен погледът и на други истанбулски писатели, взиращи се в града си едновременно от позицията на истанбулчани и през неизбежната призма на написаното за него от чужденци като Нервал и Флобер. Памук се старае да не екзотизира родния си град, но знае, че все пак го прави и тази писателска драма пронизва цялата книга. Още повече интересът към старините и османското минало обикновено идва отвън, а в ататюркисткия императив това са срамни отживелици, които е добре да бъдат заличени от колективната памет.

И четвъртата двойственост на погледа в „Истанбул‛ идва от раздвояването на неговия фокус. Защото темата на тази книга е колкото Истанбул, толкова и Орхан Памук – впечатлително и разглезено дете, което, вече пораснало, може съвсем откровено да сподели следното за първия си учебен ден: „Първото, което научих в училище, бе, че някои са глупави, второто – че други са още по-глупави.‛ В Турция Памук е известен със своята самовлюбеност, но тя е толкова неподправена, че даже става симпатична.

Накрая, със съзнанието, че сред преводачите съм си извоювал славата на непоправим мърморко, отново ще споделя някои недоволства от начина, по който избраната за тази колонка книга звучи на български. И в други издания на Памук малко ме е смущавала практиката на Розия Самуилова – безспорно утвърдена преводачка от турски език ¬– да употребява нашироко диалектизми като „туй‛ и „онуй‛, или съюз като „ама‛ в среда, далеч от разговорния регистър. В „Истанбул‛ тези употреби ме подразниха повече от обикновено, вероятно защото вече са извън художествен контекст, но това може и да си е мой проблем. Не разбирам обаче защо навсякъде, където става дума за християнство, вместо „православен‛ четем „ортодоксален‛. А кой е споменатият на с. 275 „Уолтър Бенджамин‛ – разбрах, но от това не ми стана по-хубаво...