Известната история от романа на Димитър Димов за невъзможната любов по време на война между фанатика Ередия и фаталната Фани Хорн би могла да се постави на сцената поне като класическа мелодрама. Би било банално, но голяма част от публиката от XIX век насам продължава да обича мелодрамата, както обича в комедията боя с торти. Би могло, ако режисьорът може. Макар че трябва наистина да има какво ново да кажеш на сцената с една толкова известна любовна история (и филм), за да посегнеш към нея и да я показваш на една публика, преситена от кино и телевизионни мелодрами. В постановката на Бойко Илиев не само няма нищо ново, но и старото й е добре съсипан познат театър.

В рамките на два часа без антракт драматизацията му кърпи сцена до сцена в посредствена театралност, в която са изтръскани пози и клишета като от селски читалищен театър - за жалост, без неговия искрен патос и ентусиазъм.

На сцената на Народния театър точно преди век се е играла Вазовата ‛Към пропаст‛ с истинска страст и любов към драпираната в мелодрама българска история. Всичко е било в ръцете на звездите на театъра, но как иначе, когато режисьорската професия тепърва е трябвало да се налага на българска сцена. Не е за вярване, че след всичко случило се, тъкмо на негова сцена сега може да се появи представление, в което режисурата се свежда до влез-излез и дори за звездни изпълнения дума не може да става.

Ролите на някои актьори изглеждат като сборник с избрани жестово-интонационни клишета за показване на любов, изненада, омраза, страх, страдание и пр. чувства от вехт, патетичен театър, който още Станиславски е забранявал. В това отношение палмата безспорно е в ръцете на Христо Чешмеджиев, който играе така кухо, както и в бразилски сериал вече не може да се види - например в патетична поза, каменно изстъпен, показва гняв с гръмкото ‛Вън!‛, прогонвайки Оливарес (Марин Янев). Впрочем, особено при опитен и доказан актьор като Марин Янев най-добре се вижда режисьорската нищета.

Читалищната ‛естетика‛ с псевдомодернистичен напън на Бойко Илиев е с доказано качество и добре позната на театралите. Изненада няма. Тук само, слава богу!, модернистичните откривателства са спестени. Повече от изненадващо е обаче и наистина трудно обяснимо е желанието на Народният театър да я помести сред националните театрални постижения, които инак се стреми да показва на своя сцена. Пропадания в естетическите му критерии като този спектакъл (след безвкусицата ‛Да си вземеш жена от село‛) имат по-дългосрочни последствия, отколкото изглежда на пръв поглед, защото формират публика, формират в нея вкус и представи за театър.

Защото деморализират и занимаващите се с театър, като изравняват на сцената тъкмо на Народния театър несъвместими редове. С основание мнозина от тях биха си казали: Какво значение има към какво се стремиш и какво си постигнал в театралната професия, ако в най-представителната театрална институция може да се види подобна продукция?

Наистина не са много онези, които се вълнуват, интересуват и създават театър, показващ както най-доброто от натрупаното в българския театрален опит през времето, така и свой актуален изказ, свое място в по-широк от котловинния ни театрален релеф. Те никога не са били много. Но тъкмо на тях и онези, които се стремят да бъдат сред тях, е мястото в националния театър.

Иначе в България има 43 театъра, за читалищата – не знам. Те дават широк простор за подобни на тези ‛Осъдени души‛ изяви. С което, разбира се, изобщо не казвам, че има публика, която заслужава подобно ‛изкуство‛.