Unglücklich das Land, das Helden nötig hat1.



Страннико, стигнеш ли в Каварна2, извести на човечеството за пеещите фонтани на кмета Цонко Цонев. Амбицията си на Gesamtkunstwerk3 позаспалото наглед добруджанско градче ще ти подскаже още като стъпиш на необятната му пешеходна зона. Плочките с мотиви тип „рибя кост‛ са подредени така, че предизвикат ефекта на леко вълнение под нозете ти, вследствие на което няколко минути пристъпваш като Христос по Галилейско море и достигаш акустичния обсег на пеещите фонтани с леки пристъпи на морска болест. От това измамно вълнение под краката ти може да ти е призляло, в никакъв случай от шемета на „Велик е нашият войник‛, първата песничка в репертоара на фонтаните. Втората, която прозвучава след час, е за някаква люто ранена вдовица, а третата песен от репертоара на фонтаните е песента, на която е издигнат паметник.

Идеята да вдигнеш паметник на една песен е умопомрачително оригинална, а нейната каварненска реализация изглежда така: Недалеч от пеещите фонтани в измерение два на два метра се извисява разтворена мраморна книга. На лявата страница със златни букви върху черния мрамор е изписано заглавието „Добруджански химн‛, а под него, занемял, ще прочетеш следното стихотворение:

О, добруджански край,
ти наш си земен рай,
в теб златно жито зрей,
в теб вакло стадо блей.

Орлите от възбог
простора ти широк
и слънчо – мощен Феб
ни спомнят все за теб.

Под чужд си днес ти крак,
но иде ден, в който пак
ще бъдеш кът наш ти,
тъй както и преди.

С напредък, светлина,
ний твойта бъднина,
ковеме всеки час,
храни надежда в нас.

Под тези възвишени куплети авторът на паметника скромно допълва: „Това е Марсилезата на добруджанци (4. ІХ. 1917)‛. Четох я тази Марсилеза вероятно час, шепнешком и полугласно, опивайки се от оригиналното пълнозвучие на римите и от идейната съдържателност на думите, докато „слънчо – мощен Феб‛ величествено потъваше зад покривите на Каварна. Лявата мраморна страница, освен текста, съдържа още ликовете на поета Любомир Бобевски и на композитора Александър Кръстев, сътворил мелодията. Дясната мраморна страница пък съдържа нещо като английски превод на текста, за съжаление, в свободна, а не в мерена и римувана реч. Поради тази причина например англоезичният странник, изправил се пред паметника, няма да бъде потресен от римата на първите два стиха край – рай, която мигновено ще омагьоса българоезичния читател. Но какво да се прави: голямата поезия, казват, по принцип е непреводима.

В идеологическото си заслепение комунистическите управници лишиха цели поколения от по-сериозен поглед върху поезията на Любомир Бобевски и не допуснаха присъствието на поне едно негово стихотворение в средношколските христоматии. В аналите на българското литературознание също напразно ще търсим анализи, коментари или интерпретации, отдаващи в научен план дължимото на Любомир Бобевски и на художествените достойнства, отличаващи песните му в епохата на Яворов и Дебелянов. Ето защо нека следващите редове положат поне едно плахо и скромно начало в това поприще.

Известно е, че гениалната художествена творба се отличава с единството си от форма и съдържание. Въпросното единство в песента-паметник на Бобевски убедително проличава още при първи прочит. Оригиналните рими и формалното съвършенство на стихотворението до такава степен са израз на идейната му и поетична дълбочина, че в случая без колебание можем да потвърдим: да, формата на стихотворението „Добруджански край‛ е неговото съдържание. Някои може би са се препънали във втория стих на третия куплет, където действително наблюдаваме едно отклонение от тристъпния ямб като основна метрична фигура на песента. В случая обаче очевидно става дума за непозволена външна намеса, защото в оригинала въпросният стих гласи: Но иде денъ в’кой пакъ4. (Има впрочем и други произволни отклонения от оригиналния текст, така че можем само да се надяваме едно бъдещо историко-критическо издание на творчеството на Любомир Бобевски да гарантира текстовата му автентичност.)

Основната идея на стихотворението намира израза си в стиховете за блеещото вакло стадо под лъчите на слънчо – мощен Феб. В комплексната образност на двата стиха читателят с лекота ще разпознае българския (или добруджанския) народ и неговия пастир, в случая цар ФердинандІ. При това образът слънчо – мощен Феб препраща към монарха не само по повеля на лирическата иносказателност за царя-слънце, той мотивира и фонологично въпросната препратка към Фердинанд чрез малкото име на бога на слънцето Феб Аполон. С гальовното си обръщение „слънчо‛ поетът освен това дава израз на всенародната обич и признателност към монарха, която едва в наши дни придобива отново простор за разгръщането си. А що се отнася до образа на блеещото вакло стадо, с него поетът цитира вълнуващия образ за народа като блеещо стадо и за царя като пастир народен, който е залегнал в позабравеното стихотворение „Гергьовден‛ от Христо Ботев. Там същият този образ гласи:

Ликуй, народе! Старо и младо
хвалете и днес бога и царят!
Днес е Гергьовден. От овце стадо
тъй блейше вчера подир овчарят,
когато тоз цар, безгрижен, глупав,
както и всички царьове земни, и т.н.5

Съвременното литературознание в случая говори за интратекстуален диалог между две стихотворения от различни епохи. При това нека напомним, че самият проф. Александър Балабанов навремето е характеризирал Любомир Бобевски като Ботев на XX век. „Ако преди бе Ботев, то сега е Бобевски‛ – отредил Балабанов.6 Твърденията на някои изследователи, че Балабанов лансирал въпросното сравнение като подигравка, не могат да бъдат потвърдени от фамилията на Любомир Бобевски.

Идеята за паметника на добруджанската Марсилеза впрочем е на Радостин Мирков, изследовател на историята на Добруджа и председател на клуб ‛Интелект‛ към БСП - Добрич. В специално писмо до председателя на народното събрание Георги Пирински, президента Георги Първанов и министър-председателя Сергей Станишев, идейният автор на паметника настоява навсякъде в страната да се издигнат подобни каменни книги като паметници и на други патриотични песни. Председателят на клуб „Интелект‛ на първо място има предвид националния химн „Мила Родино‛, който впрочем също си кореспондира с творбата на Бобевски чрез внушителната рима роден край – земен рай. Освен в София, Радостин Мирков настоява да се издигнат паметници на тази песен на входа на всички държавни, общински и обществени сгради, училища и военни поделения. Желателно е освен това навсякъде в страната да се издигнат подобни паметници и на други патриотични песни, като например на „Велик е нашият войник‛ пред казармите и на „Върви, народе възродени‛ пред училищата. С оправдана гордост идейният автор на паметника изтъква в интервю за радио Дарик на 31 юли 2007 година, че Каварна засега си остава единственото място на света, където подобна идея е вече реализирана.

Началото обаче е положено. И в хода на това надеждно начало нека не забравяме и другите песни на Любомир Бобевски, заслужаващи своя паметник. Кога например фонтаните на Каварна ще запеят следните строфи от песента му „На похитителите‛:

С душа сте вий нечиста,
о, подла влашка сган,
че взехте ни Силистра,
Балчик и Тутракан!

Вий взехте ни Каварна
и Добрич хубав, скъп.
Постъпка ви коварна
възбуди „зъб за зъб!‛

Дори само римата Каварна – коварна е в състояние да осигури на Любомир Бобевски завинаги мястото му в българската поезия. Но палмата на първенството естествено печели песента му „Съюзници - разбойници‛ с могъщата си строфа:

Не хора сте, демони вий,
у вас престъпността се крий,
загнездила се здраво днес;
вий рожба сте на злоба, бес!

Нека клуб „Интелект‛ към БСП - Добрич не забравя тази песен на великия поет и патриот Любомир Бобевски и в контекста на европейската интеграция издигне нейния паметник на входа на всички български КПП-та по влашката, сръбската и гръцката граница.

И накрая - няколко думи за мелодията на добруджанската Марсилеза, чийто автор е Александър Кръстев. За нея се твърди, че била изплагиатствана за националния химн на Южна Корея. С какво основание през 60-те години твърдят това няколко южнокорейски композитори, не е съвсем ясно, възможно е да са го сторили от завист към Ан Ик-тхъ, единственият по това време южнокорейски композитор и диригент с международна известност, който е и автор на националния химн Аегука. През 1964 година на Третия международен музикален фестивал в Сеул е поканен и един български композитор на име Петър Николов. В определен момент същият публично отправил срещу Ан Ик-тхъ обвинението, че откраднал за южнокорейския химн мелодията на добруджанската Марсилеза. Чичко Гугъл, комуто дължа тази информация, си спестява, за съжаление, повече подробности по аферата, които биха позволили верифицирането й. Важното в случая обаче е, че музиката към песента - паметник очевидно е така завладяваща, та въпросното плагиатство за целите на южнокорейския национален химн да изглежда допустимо.

Някои впрочем твърдят, че плагиат бил всъщност текстът на „Добруджански химн‛ и по-специално първият му куплет. Любомир Бобевски го бил преписал от изгубеното тефтерче на някой си Трендафил Акациев. Има хора, за които май действително няма нищо свято.



1. Нещастна страна, щом се нуждае от герои (Бертолд Брехт: Животът на Галилей)

2. Асоциацията с Термопилския надпис „Díc hospés Spartae nos té hic vidísse iacéntes, etc.‛ е непреднамерена.

3. Gesamtkunstwerk (от нем. - съвкупно художествено произведение) - термин, въведен от Рихард Вагнер като определение на прокламираното от него «изкуство на бъдещето», което трябва да замени съществуващото многообразие от изкуства (1850). Изкуството на бъдещето според романтиците е своеобразно връщане към идеалното хармонично единение на всички изкуства (синкретично сливане на музика, слово и танц), съществувало в античния свят. Вагнер е разглеждал цялата история на изкуството като подготвителен етап към бъдещия синтез, след достигането на който автономните изкуства ще престанат да съществуват.

4. Цитирам от Сбирка от военни песни, издание на Военното на Негово Величество училище, 1917 г., стр. 15.

5. Христо Ботев, Събрани съчинения, Български писател 1958 г., том І, стр.59.

6. Виж Михаил Неделчев, Информационен поток и исторически процес, в: Култура 4/2005 г.