През миналата седмица столицата бе споходена от концертно оживление. Новият симфоничен оркестър и Радиооркестърът откриха сезоните си с Росен Миланов – шеф-диригент и на двата състава. И двете програми на диригента привлякоха вниманието. За мен в първата, на Нов симфоничен оркестър, заслужаваща внимание бе световната премиера на ‛Цветовете на нощта“ за оркестър от Любомир Денев. Действително я считам за успех на композитора, който все повече разширява личната си територия по отношение на оркестровата музика. Заглавието на пиесата ориентира слушателя към характера на музиката, която изгражда структура от 4 части с продължителност около двайсетина минути. ‛В зоната на здрача“, ‛Безсъници“, ‛Еротични видения“ и ‛В бездната на сънищата“ са частите на творбата, която за мен като жанр и развитие функционира повече като поема, отколкото като симфония. Материалът е пестеливо подбран, със съответните знаци за жалониране на формата. Денев проявява личността си на творец, изкушен от импровизационния изказ, много дисциплиниран и темброво "произнесен". Тембърът като фактор на драматургията е определящ за композитора - пиано, дървени, саксофон, ударни "държат" развитието. Имам съмнения относно пълноценното изсвирване на композицията, особено първите й две части (във втората усещането за спъване надделяваше над възможността да се проследи създаването на формата). Въпреки известна "разлятост", музиката въздейства с една особена поетичност, в която присъщите за композитора джаз-пресечки подсилват "провиждането" на матовата атмосфера на музиката. Не мога да не подчертая меценатството на бившия посланик на САЩ в България Джереми Хил, благодарение на когото е бил проведен конкурсът за композиции от Нов симфоничен оркестър. И благодарение на този конкурс пиесата на Любомир Денев е намерила своето признание.

Две рядко изпълнявани у нас (защо ли?) композиции съставяха програмата на първия за сезона концерт на Радиооркестъра. Първата беше ‛Дон Кихот“, фантастични вариации по рицарска тема за голям оркестър, оп. 35, от Рихард Щраус. (Нарочно изписвам всичко, защото от програмата към концерта никой не можеше дори и да се досети що за творби му предстои да слуша, ако не е слушал композициите. Концертните програми са сред най-мощните и масови средства за музикална просвета. Не случайно дори в Германия, където публиката е многократно по-образована и свикнала да седи в концертна зала, програмите продължават да са наръчник на слушателя. Да не говорим, че никак не е редно програмата да струва 3 лева и да съдържа само биографии и снимки върху скъпа хартия.) Втората беше ‛Пролетно тайнство“ от Стравински. Действително хубава програма и още по-хубаво щеше да бъде, ако изсвирването й не се бе превърнало в някакъв своеобразен състезателен сеанс, който имаше малко общо с по-цялостното музикално преживяване. В концерта, освен програмата, ме привлече и името на виолончелиста Христо Танев, който е интересен музикант. Още повече, че търси по-рядко изпълнявани у нас класически пиеси.

"Дон Кихот", тази толкова живописна творба, ‛откри състезанието“ и през цялото време имах усещането за някакъв вид надмогване на възможното. Пиесата на Щраус никак не е лесна – освен за солиращите виолончело, виола (чудесна изява на Петя Иванова, която майсторски ‛изигра“ звуково Санчо Панса) и цигулка (Галина Койчева, все още напипваща характера на музиката), тя е изпитание и за диригента. Чиято основна задача е да събере, организира вариациите в единния общ процес в мисълта на композитора. И съответно, да репетира, докато се създаде усещането за удоволствие и лекота в музицирането. Ако това не става, когато е главен диригент на оркестъра, може би е добре да си зададе въпроси, които започват със ‛Защо“. На мен лично ми се иска да задам въпрос, който започва с ‛Докога“.

Връщам се към ‛Дон Кихот“ - имаше отделни моменти, в отделни вариации, в които имаше добре направена музика. Но не бих подценявала радиооркестъра със задоволство от отделни станали ‛парчета“. Неравномерността, за съжаление, се отрази и на солиращото виолончело – и психологически, и акустически. Още не преодолял собственото си очевидно смущение (мисля, че е въпрос на повече солова концертна практика), Танев трябваше да ‛пробива“ звуково непробиваемото. Никакви усилия за създаване на звукова среда на солиста не проличаха от страна на диригента – и в този смисъл оркестърът седеше като бариера между публиката и виолончелото. Напрежението и неосвободеността, които доминираха в изпълнението, лишиха музиката от така необходимата й елегантност в щриха (темата на Дон Кихот), от инструменталните метаморфози в оркестъра, от естествените кулминации и блясъка на чисто Щраусовите инструментални идеи. Някакъв контрапункт дойде от сполучливата пародийност на виолата още с появата на Санчо, както и от солата на виолончелото, например в бавната пета вариация, в която той можа да се вглъби в монолога си. Така на тласъци вървеше пиесата, за съжаление - без артистичност, с малко контрасти (най-малко динамични), щрихово недовършена.

Усилията продължиха и в ‛Пролетно тайнство“, където гафовете започнаха също още от самото начало. Една композиция, чиято премиерата й е през 1913 година, композиция на почти сто години продължава да бъде повече от Еверест за родната оркестрова практика. Действително досега не съм била на българско изпълнение на ‛Тайнството“, което да не ме е изпълвало с тревожно, болезнено напрежение. Знам само, че Игор Маркевич е свирил тази пиеса със Софийската филхармония преди 35 години и резултатът е бил блестящ! Значи работата опира и до този, който трябва да изработи и да внуши на оркестъра тайнството да изсвири пиесата. Много моменти в изпълнението бяха като ‛съспенс“. Особено във финалите и на двете части. Тези финали с тяхната метрика! През цялото време стискаш палци да изсвирят ритмически текста, не гледаш ни музика, ни темпо (то винаги спада), само да се изсвири... И накрая, при звука на флейтите във финала, вече отдъхваш облекчен. Как да не ръкопляскаш после от радост, че не са спрели някъде!

И публиката ръкопляска много. Софийската публика не е дребнава, тя прощава и текстови, и инструментални, и артистични гафове. Тя вече е свикнала.