... не е контрапредложение за заглавие към Бояна Петкова и нейния елегантен дебют "Така ми е".

Тъмна материя не е и опит за български еквивалент на нещо, обилно напоено като сюнгер с weltschmerz (признавам, немската възпитаничка, лекарката д-р Петкова е вдъхнала на тази книга само липите на Берлин).

Тъмна материя (трети път) е нещо, което нежно и категорично присъства в доста от стиховете от подборката, предпазва думите от безкрайно и съблазнително раздалечаване и ги сгъстява до свръхплътна сингулярна точка (експеримент, наистина ли днес е възможен експеримент, не ми е чудно), а някъде дори до голям, от малките думички, взрив.

Затрогващо и небрежно писане в бавни спирали над вече познатото. Над онова, което е управлявано от някаква - като че ли леко насилствена и някак извън нас - обща памет, като сума от подразбираеми и средноаритметични спомени, които като че ли всеки от нас си носи като част от колективното несъзнателно, чрез което се подразбираме... Така, както съвършеното число, златното сечение, е безкрайна верижна дроб, сума от единици, малко произволно може би, но при Бояна Петкова безкрайни суми от малки цветни фрагменти и спомени уцелват златното сечение - и тук-там наливат «златно течно слънце». Паметта е силен и повтарящ се мотив при авторката. Избирателното помнене е равно на деликатно отбягване на Онзи въпрос, за «след това» («Видове памет»). В «In memoriam“ има много повече елегичност – точно заради паметта, заради милостта към живите. Има и още: уютни и вкусни бабини и момичешки спомени, нищо общо с изтънчените мнемонични техники на някаква обиграна власт (или прослойка) или пък литературен мейнстрийм; тук паметта е активна, тя често си прави шеги и припомня това, което не е било, което пък води към онова, което няма как да бъде..Особено в едно от любимите ми стихотворения «Непрактично» (където, докато четеш, те засърбява езика от желанието да градираш непрактичното със силни софистицирани думички, и е толкова чисто и смело, че даже и просто, че думичките са хрумнали и на авторката, която деликатно и трикратно ги забърсва със своето "не е никак практично"). Така паметливо и фриволно е лишила от дар слово и мъжете-протагонисти в стиховете си - и пише (и, изглежда, като че ли винаги знае какво биха казали, кое би ги уплашило до смърт и как им харесва (с щипка тъмна материя!). После същата тази, пленително-непостоянна, с ненарочна преднамереност, памет, е тригодишна в мразовитото зимно, палачинково утро; после пък безнадеждно и носталгично в «Татко» моли: «Научи ме още веднъж да плувам»... Видимото удоволствие, с което Бояна си припомня себе си, съвсем определено докосва при четене. При първи прочит, а и като фин послевкус, когато се завръщаш към майсторските малки картинки. Чисто и просто е, и не съвсем. Талантливо, с щипка тъмна материя.

Добра работа, д-р Петкова!