Български  |  English

Жажда по свят, смисъл и доброта

Последният спектакъл, който гледах през вече отминалия сезон, е ‛Жажда“ на режисьора Владимир Велев. Създаден в Учебния театър на НАТФИЗ със завършващи студенти-кукленици, на 7 юли той бе игран в рамките на Малкия сезон на Театрална работилница ‛Сфумато“.

За спектакъла бях чувал. Настойчиво ми го бяха препоръчвали проф. Николина Георгиева и проф. Атанас Илков. Ценя тези препоръки. Радостта им за успеха на колегата беше неподправена, силна, палеща въображението ми. (Не помня откога подобна радост не съм чувал да споделя колега от драматичните театри за работата на свой колега! Но това е друга тема.)

В затъмнената празна сцена е осветена само една пластмасова кофичка, в която отгоре капе капка по капка вода. На дъното просветва нещо в синьо. Кофичката – основен реквизит и образ на спектакъла, както ще стане ясно миг по-късно, се пълни бавно, което прави някак всяка капка скъпоценна. Жажда!

Затъмнение. На авансцената са седнали в редица пет момичета и пет момчета. Пред всеки от тях има кофичка, полупълна с вода. Започват етюди и сцени, които актьорите разиграват с необичайно въображение и неочаквана пластика, буквално жонглирайки с кофичките, внимавайки да не се разплиска водата в тях. Етюдите и сцените са лесно разпознаваеми, по своему те са банални – какъвто е животът ни. Любов, прояви на егоизъм, на солидарност, раздяла, надпревара, насилие, съперничество и т. н. Откриването на света, какъвто е, е опоетизираният кошмар на младите персонажи: внезапни влюбвания, милосърдие и безмилостност, преследване на любимия в хореографиран безкраен кръг, внезапното му пробиване, и отново и отново…

И именно при претворяването на тези ‛баналности“ идва новостта и очарованието на ‛Жажда“. Защото онова, което до тук назовавах ‛пластмасови кофички“, неусетно става съсъдът, съдържащ тяхната и нашата виталност, цялата ни способност да живеем, нашите радости, печали, изненади и малки катастрофи. Душата ни - каквото и да значи това. Балансът на крехкото, лесно изтичащото съдържание на съсъда, жаждата да имаш повече в него, но и жаждата да споделиш съдържанието му с човека до теб, с другите (като висша ценност и като единствен изход за завръщане в живота – дай и ще ти се даде)… В съсъда пазим не просто вода, пазим жизнеността си, ако щете предназначението си - единственото, което има смисъл да съдържаме в себе си, което има смисъл да съхраняваме от лекомислено разливане… Ето такива неща интересуват тихата проповед на този деликатен спектакъл.

Актьорите са млади, красиви, одухотворени, увлечени, на моменти неподвластни сякаш на гравитацията. Очевидно спектакълът ги вълнува. Те не го схващат като упражнение по еквилибристика (а в тези упражнения очевидно са добри), а като внезапно прозрение за начин на разказване на познатото като непознато и много лично засягащо ги.

Спектакълът е добър – и в двата смисъла на думата. Той е чист, ясен и обещаващ – като вест за раждане на внуче.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”