Още преди да стигна до самата зала за гостуващи изложби на НГЧИ, изложбата от колекцията ‛Фарнезина“ вече ме беше очаровала. Част от работите са наместени в постоянната музейна експозиция на галерията. Това решение да се компенсира липсата на достатъчно пространство всъщност е допринесло, поне според мен, още повече за успеха на събитието. В музейната експозиция е например скулптурата ‛Структура на времето“ на Джузепе Пеноне, който заедно с Франческо Везоли беше представен тази година в Италианския павилион на 52-ото Венецианско биенале.

Италианската изложба влиза в серията от гостуващи чуждестранни артхитове, които се заредиха напоследък в столицата. Не могат да бъдат подминати. Дори и с риска да се получи досадно повторение в акцентирането на едно и също събитие, на този фон не успявам да спра интереса си на друга изява.

Изложбата е наречена ‛Пътуване в италианското изкуство 1950 – 1980. Сто творби от колекцията Фарнезина“. При този огромен период селекцията, разбира се, е доста шарена, със своите върхове и падове. При всички случаи обаче ‛работи“ като учебник по съвременно изкуство.

Внушителното Палацо дела Фарнезина в Рим е сградата, в която се помещава Италианското външно министерство. Селекцията в НГЧИ е всъщност част от неговата колекция, която започва да се събира през 2000 година. Коридорите на министерството и кабинетите му в течение на няколко години се превръщат в своеобразен музей на съвременното италианско изкуство. Пътувайки в различни страни, тази сбирка намира и своята масова публика. Подборът на авторите се управлява от проф. Маурицио Калвези, куратор и на изложбата в София.

Министерството предприема интересна и рационална стратегия за периодичното подновяване на колекцията си. Повечето от съвременните работи в нея са заети за определен период или от авторите им, или от различни музеи, частни колекции и фондации.

За нас изложбата се явява важна справка и съпоставяне в хронологията. Получава се ефект, който много напомня на преживяването в някои от европейските музеи за съвременно изкуство – рядък шанс и празник за софийската публика. Неизбежно намирам и аналозите в нашето изкуство, но те, разбира се, са с голяма времева разлика в полза на италианското. В това отношение в изложбата има много поучителни примери и материал за забавни съпоставки с днешните опити на някои от най-младите ни автори по общите изложби или с най-високите постижения на известните ни художници. Далеч съм от мисълта на ‛дурманствам“ и да се оглеждам трескаво за плагиати, тъй като от днешна гледна точка това е повече от неадекватно. Мисля, че тази изложба е подходяща територия за отчитане на разликите между осмислянето на определен етап и чисто формалното му наподобяване и може да обясни теоретично цяла редица недотам изяснени явления в българското изкуство. Само не знам дали подобен анализ може изобщо да се случи тук.

Прегледът в италианската изложба започва от реализъм, абстракционизъм през информел, арте повера до концептуализъм, трансавангард... Между авторите има и имена, които отдавна са познати тук, като Ренато Гутузо например. Може да се каже, че заради политическите си пристрастия той съвсем официално е сред моделите, дали тласък на някои от процесите в родната ни живопис през 70-те и 80-те години на миналия век и дори присъства в музейната колекция на НГЧИ.

Мога да изброя съвсем хаотично дълга поредица от имена, които ме впечатлиха с работите си и не изневериха на предварителните ми очаквания - Пиеро Манцони, Мимо Ротела, Микеланджело Пистолето, Карла Акарди, Алберто Бури и Лучо Фонтана, Джо Помодоро, Емилио Ведова, Ветор Пизани, Фабрицио Плеси, Марко Сасо, Марио Скифано, Биче Ладзари...

Авторите общо са 100 на брой. Изложбата е съпроводена с каталог, в който цялата историческа хронология е обяснена съвсем подробно.