Изложбата на Костадинка Цветкова (1929-2006) в галерия Проф. Николай Райнов (15-30 май) не е ретроспектива, но би могла да се окачестви като репрезентативна, тъй като припомня интензивния й почерк от 70-те, 80-те и най-вече от 90-те години. Преимущество е, че до този момент представените платна не са били излагани публично, което ги прави особено любопитни за професионалната публика.

Костадинка Цветкова е имала шанса да се съпостави като творец, на базата на един по-широк културен контекст, с нейни колеги – съвременници или представители на отминали вече поколения и естетика. А този шанс е основополагащ за развитието на всеки творец, тъй като предпазва артиста от съдбата на провинциалната обреченост. Не споделям ценностната представа за самобитността на художника. Според мен творецът, който никога не е имал възможност да се докосне до другостта, до различието в мисленето, възприятието и визуализирането на преживяванията на свои ‛колеги‛, е обречен да остане ‛затворник‛ на собствените си представи. Но Костадинка Цветкова е пътувала до различни страни, посетила е някои от по-важните световни музеи, докоснала се е до едни от най-големите шедьоври на френската модерност. Това й е дало възможност да надскочи някои от стереотипите и да преодолее границите на онаследения мироглед на нашата национална чувствителност, да възприеме някои от важните за времето си принципи на изграждане на живописното пространство. Гледайки работите й констатирам, че е успяла да прогледне отвъд традиционните за българското изкуство логика и методи при създаване на тази успоредна реалност, наречена ‛картина‛. Очевидно, авторката е оценила възможностите на багрената експресия като алтернативен изказ за изграждане на пространствено-времевите отношения в картината.

Костадинка Цветкова е работила изключително пленерно, сезоните в нейните пейзажи са винаги слънчеви и топли, но живописта й сякаш излиза извън пределите на българската традиционна цветност. Художничката конструира обектите и техните взаимоотношения вдъхновена от естетиката на фовизма. Нейните близки потвърждават убеждението ми, че тя искрено се е възхищавала от Анри Матис, а, струва ми се, не само от него като представител на фовизма, но и от предшествениците на това направление – постимпресионистите. Плоскостното, декоративно полагане на цветовете, впечатлението за спонтанно и набързо нахвърляно върху платното чувство също е прийом на френските художници от началото на ХХ век. Но има и още нещо, по-различно, което прави платната на тази художничка толкова различни, привлекателни и емоционално зареждащи. Тази спонтанност в произведенията й е била отключена и благодарение на прекия й контакт с децата и техните рисунка - дълги години е била педагог. Чистото и неподправено усещане към заобикалящата действителност вероятно е било онова, което е отворило диалога с детското цветоусещане и неговите образи-носители.