Откриването бе съвсем семпло: безлични и нищо не значещи думи, прочетени от името на кмета Бойко Борисов, който очевидно не счита, че този артефакт е достоен, за да присъства лично. Време и нрави!

В първия ден така и не се усети особена празничност.Елегантен и почтителен жест от страна на фестивала към вече напусналия директорския пост проф. Димитър Тъпков, който години наред успяваше да поддържа и духа, и съществуването на този стар музикален форум, бе първото цялостно изпълнение на неговия Триптих от Софийската филхармония и диригента Найден Тодоров. Можеше да бъде и по-ярко, и по изпипано, но... Variantes сме слушали вече и познаваме като пиеса, която дава възможност на оркестъра да демонстрира разнообразие от багри, тембри и една капризност на линиите, присъща на стила на Тъпков. В Concertino - за фагот и оркестър Иванка Маринска прояви качествата си на инструменталист в играта на метроритми и микро-мотиви, на паузи и нюанси. Третата пиеса – Quasi Rapsodia, е интересна и като конструкция, и със своеобразното третиране на фолклорни елементи или по-вярното е - отблясъци, инкрустирани в майсторски подбрана инструментовка. Всъщност това бе и сполуката за Филхармонията.

Толкова отдавна не сме слушали Георги Бадев в зала „България“ със Софийската филхармония, че преживях като събитие участието му във вечерта. Признавам, че обичам и високо ценя този забележителен цигулар и педагог, в чиято блестяща кариера Концертът на Брамс заема особено важно място. Слушала съм го неведнъж, но сега зрелият Бадев прави впечатление с прочита на идеите и емоциите на Брамс. Овладял страстта и стихийността на чувствата, той търси и изтъква силата на посланията, кодирани в тази изключителна музика. Георги Бадев знае как да ги реализира с изразителността и завладяващата сила на своя звук, пълнокръвно извайвайки формите на безупречно изградените фрази и структури на Брамс. Вярно, имаше известни неравности, не всичко бе осъществено на най-висока степен, но пък и партньорството на диригента и оркестъра не му помагаше. Мисля, че само в бавната втора част се получи балансът в сътрудничеството между Бадев -Тодоров и Филхармонията, единомислието, което изрази проникновеността на музиката. Но какво естетическо извисяване и кристално гласоводене имаше в многогласно „пеещата“ му цигулка в биса (из Баховата партита). Сам с любимия инструмент, той показа своята истинска класа – на вдъхновен музикант-философ.

Финалът на концерта беше Брамс – Четвърта симфония. За кой ли път осъзнавам колко е трудно да се свири – и да се обича! - Брамс. Очевидно Найден Тодоров (неведнъж съм го слушала и на концертния подиум, и в операта, и съм го подкрепяла в творческите му амбиции) няма още силите, опита и духовно-интелектуалната нагласа, за да се включи в идейно-психологическото и емоционално-рационално пространство на Брамсовата вселена. В резултат: няма диференцираност на образно-емоционалните характеристики в отделните части. И още – диригентът не успя да определи темпоритъма им, нито да подчертае опорните точки в изграждането на формата – тези гигантски пространни Брамсови форми! Респективно и цялото динамично изграждане на музиката. Следствието от тези не-разбрани, не-почувствани същностни елементи на стила бе, че границите между съзерцателно и страстно-развълнувано, между пасторално и драматично, между гигантската катедрална конструкция на четвъртата част и останалите се размиха; липсата на динамики като мецо-форте и пианисимо (един голям диригент бе казал, че това са най- трудните и най-важните за изпълнителя!) превърна оркестъра в звукова, почти неспирно гърмяща фортисимо маса. И е логично да си задаваш реторичния въпрос: има ли смисъл от такова „звучене“ (разбирай изсвирване) на Брамс и какви са критериите на диригента?

Венцеслав Николов е великолепен музикант и челист с обаяние като изпълнител на класическа и на музика от ХХ век, включително от български композитори. Концертите му винаги се превръщат в естетическо изживяване за публиката. Неговият талант и посветеност на каузата на съвременната музика бяха вдъхновение за някои от най-големите български композитори, които му посветиха свои опуси. Във втория ден от фестивалната програма той се представи с една издържана и като идея, и като стил програма - творби на виенските майстори Бетовен, Брамс и Антон Веберн. С изящно изпълнените Бетовенови Сонатина и Седем вариации върху тема от „Вълшебната флейта“ на Моцарт ни въведе в един свят на високо инструментално изкуство. След което заплувахме в океана на Сонатата за виолончело и пиано оп. 102, №2, ре мажор. Пиршество за духа - звуково великолепие, техническа безупречност, познаване законите на формата и нейното пресъздаване, изразителност, индивидуално отношение към смисъла на всяка част. Как само изградиха заедно с пианиста Радослав Николов (не сме роднини, заявява с усмивка Венцеслав Николов) монументалната фуга, Allegro fugato- трета част! Запомнящо се бе и изпълнението на Сонатата за чело и пиано оп. 99, фа мажор от Брамс. Да, когато си „прочел“ музиката, опознал стила, обикнал Брамс, можеш да започнеш и да го „разказваш“ със собствено отношение и тълкувание. Това фундаментално произведение прозвуча с цялата красота на мелодиката и хармонията си, с разнообразието от чувства и мисли. Оригинален, както винаги, в концертните си програми, и сега Венцеслав Николов бе избрал да представи цялото творчество за чело с пиано на Антон Веберн: Две пиеси, Соната и Три малки пиеси. Общо времетраене - около 6 минути! Това бяха изсипани пред нас бисери, привличащи с многоцветните си отблясъци. Образец за партньорство бе изпълнението на Радослав Николов, деликатен пианист, очевидно притежаващ специфичната дарба, но и култура за партньор в ансамблово музициране. При това с майстор като Венцеслав Николов. Дуото поддържаше любопитството и интереса на слушателите и не допусна нито за миг отчуждението да се намести помежду им.

И още едно незабравимо преживяване: „Стабат Матер“ от Джоакино Росини. Изпълнение на Симфоничния оркестър на Българското национално радио, Смесения хор на БНР, солисти и Методи Матакиев. Мащабната десетчастна композиция премина като на един дъх благодарение на детайлната изработка и основно познаване на стила на автора. Макар с латински църковен текст, този „Стабат Матер“ излъчва жизненост и италианска чувственост. За всеки от солистите е създадена по една великолепна, но и трудна ария -възможност за оценяване на певците - и индивидуално, и в ансамбъл. Сопраното Радостина Николаева несъмнено се развива възходящо – музикантски и гласово, Евгения Дундекова, алт (от години живее в Италия) бе украшението на квартета – техника, богат, дълбок глас, способен да извайва дълги фрази и владеене спецификата на Росиниевото вокализиране, тенорът Марк Фаулър (Австралия), също бе чудесен и изпя уверено своя пределен до диез, а басът Николай Биков впечатли с тембристия си и звучен във всички регистри глас.

Хорът на БНР се представи в отлична форма, особено в двете тежки фуги, чието изпълнение буквално спря дъха на публиката. Естествено, имаше искрени и продължителни аплодисменти за всички, но бих искала особено да изтъкна значението и творческото постижение на диригента Матакиев, който отново ни припомни, че в момента, от своята генерация, е като че ли единственият наследник на голямата българска оперно-диригентска школа.