Константин и Ани Трингови
Знакови творци в българската живопис от ХХ век
От 7 април до 7 май галерия ‛Класика‛ представя изложба, посветена на 100-годишнината от рождението на живописеца Константин Трингов (1907-1981) и 60 години от рождението на неговата дъщеря Ани (1947-1998), също живописец. По желание на съпругата на художника Екатерина Трингова изложбата е с благотворителна цел – събраните средства ще бъдат дарени за присаждане на костен мозък на момиче в кома.
Тук публикуваме текста на Димитър Г. Димитров, произнесен на откриването.
Днешните млади хора, не само от публиката, но и от гилдията, слабо помнят или дори не познават цял ред от най-значимите представители на нашето изобразително изкуство. Било поради немарливата политика в областта на културата – вече две десетилетия минаха, откакто големите галерии нямат пари за откупки, било поради някогашната изкуствена йерархия, която даваше предимство по тема, сюжет или влияние на отделни автори, а други оставаха извън центъра на общественото внимание, независимо от висотата на постиженията и таланта им. Трета причина е, че новите художници на XXI век и привържениците им не полагат усилия да се задълбочат в близкото дори минало, защото това значи да навлязат в променена и непозната ситуация и също така да споделят психически дискомфорт и дори мъките на предишните си колеги. Промениха се, заличиха се дори жанровите граници, изискванията на публиката, обичаните теми и сюжети, предпочитаните подходи – изобщо – много е различно мястото на цялото изкуство в сегашното време – на постмодернизъм и на широко разнообразие на вкусовете, на безпроблемна консумативност, от една страна, и на полюсния и херметически доброволен самоизолационизъм – от друга.
Като гледаме новите изложби на Константин Трингов, човек нарисувал стотици платна, се връщаме към хора и гледки от миналото, което сме преживели или ако не сме били родени, можем да опознаем. В този смисъл има значение, че той беше отличен портретист и когато рисуваше свои близки, и когато изпълняваше поръчки. В духа на школата на българския портрет той постигаше хармонията между външния израз и духовната същина, между мимолетното настроение и трайната характеристика. А диалогичността автор-модел не пречеше в портрета да се вмести пълната специфична присъда на портретуващия над портретувания. Това пък е нещо повече от наша българска традиция – то е заложено в най-големите постижения на европейските майстори на Ренесанса, Барока и следващите епохи, които той добре познаваше и внимателно бе изучил.
Разбира се, Константин Трингов беше известен (и е) като чудесен и плодотворен пейзажист, обиколил всички красиви кътчета на нашата България още преди природната извечна неизменност да бъде премащабирана от човешките дейности. Без да търси непременно патриархалната поетичност, позната ни от стиховете на съвременните му и по-раншни поети, той усещаше в сюжетите си – независимо дали чисто природни или с архитектура – хармонията на живота на хората в естествената им или поне в привичната им околна среда. И тази хармония успяваше да придаде на своите пейзажни платна. Това им дава настроението. Цветовете му звучаха силно и ясно, дори без да бъдат ярки, а камо ли пресилени. Умението му да ги градира, да ги степенува възходящо или низходящо, да ги съчетава в дисонанси или консонанси му позволяваше да постига съвършена композиционна цялост на колорита и да извлече от избрания сюжет всякакво настроение, да внесе чувство за ритъм чрез редуването на динамика и спокойствие. Затова картините му бяха проблемни от професионална гледна точка, а протичат пред очите ни като жива музика, музика, която чуваме в момента. Като представител на своето високообразовано поколение, Константин Трингов работеше във всички живописни жанрове, а напомням това, защото в неговите цветя и други натюрморти, в интериорите му, а също и в други композиции през сюжетите най-ярко се очертаваше финеса на художника – естествен, неподправен, недемонстративен...
Ани бързо намери своите пътища в изкуството, различни от тези на баща й. В един-два ранни пейзажа си личи обаче, колко много тя цени творчеството на баща си. Но как се поучава от него… Не външно – по избора на сюжети, теми и подобни разработки, а вътрешно, иманентно, по същество – отношение към цвета и светлината, към нюансираните състояния и преживявания, изразени в най-деликатна живописна тъкан. При нея българската традиция се фокусира някак си в творчеството на Константин – типичен представител на своето поколение, но европейската е застъпена по-широко – тя получава висшето си художествено образование в Германия – страна на голямото европейско изкуство. Не бива да подминавам и общите семейни художествени пътешествия из Европа, по време на които се разменят мнения и възхищения, ценни професионални наблюдения и забележки.
Творческият път на Ани минава през успешен дебют и продължава все така благоприятно, въпреки нейната различност – не само от баща й, но и от другите от нейното поколение. Тази отлика спрямо Констнатин не търси изкуственото разграничаване, което би било маниерно, а е резултат на бързото изграждане на собствено „амплоа‛ или верую в естетствения порядък на смяната на поколенията и на техните естетически идеали. Но „различността‛ от другите й връстници се дължи преди всичко на израстването в друга професионална среда – по-универсална, с по-голямо напрежение между славните традиции и подтика да се търси новото. Тук на първо място при нея е финесът, наследен от баща й. Тя не бърза да бъде „забелязана‛ чрез повишена изразителност в картините си, въпреки че експресионизмът е „германска специалност‛. Не е агресивна в тях, а по-скоро иска да привлече зрителя в живописно-духовните им пространства.
Тази привлекателност бе тясно свързана с поетичния, определено лиричен интровертизъм, със стремежа да се изразят най-дълбоко личностни въжделения и мечти. Те бяха присъщи не само на идеализма на младежката възраст, но и на неподозиращия трудностите ентусиазъм, придружаващ чувството на първите верни стъпки в изкуството. Практиката, положителният отклик, разбирането на нейното изкуство от страна на колеги, публика и критици сякаш даде крила на младата художничка да повярва на себе си и да започне да работи непрекъснато и с увлечение. Върху платната й се разгъваха поетични визии с множество фигури на хора, съществуващи като че ли в някакъв идеален свят или все едно – в красиви и спокойни сънища. Тези фигурални композиции се редуват с красиви цветни пейзажи, интериори, натюрморти. Те са от нашия реален свят: пластичното верую на младата тогава художничка с лекота прехвърля мост между света на лирическото въображение и този – тук, озарен от светлини, богат на цветове, хармоничен и музикален. Но не толкова благодарение на ритъма, колкото на мелодията и на полифонията, събираща линиите и цветовите петна в изящно звучащи цветни акорди. Тази музикалност в картините е жизнерадостна, както при Вато, и пак както в неговите картини е носталгична, леко меланхолична. Дали това не е резултат от предчувствие за ранно прекъсване на творческия път от съдбата. Или по-скоро редуване на настроенията, така присъщо на лиричната песенност – това преминаване от дур към мол, от мажорни акорди към минорно отзвучаване. Независимо от причината то е факт и прибавя неочакван драматизъм в общия образ на живописното творчество на Ани. То бе прекъснато жестоко, когато тя беше навлязла в зрелостта му. С какво ли би се гордяла сега, вече на 60 години – въпрос, навяващ тъга, но все пак, за да се утешим, нека погледнем – тя остави достатъчно много от вдъхновението си, прехвърлено на платното по неоспоримо майсторски начин.
От 7 април до 7 май галерия ‛Класика‛ представя изложба, посветена на 100-годишнината от рождението на живописеца Константин Трингов (1907-1981) и 60 години от рождението на неговата дъщеря Ани (1947-1998), също живописец. По желание на съпругата на художника Екатерина Трингова изложбата е с благотворителна цел – събраните средства ще бъдат дарени за присаждане на костен мозък на момиче в кома.
Тук публикуваме текста на Димитър Г. Димитров, произнесен на откриването.
Днешните млади хора, не само от публиката, но и от гилдията, слабо помнят или дори не познават цял ред от най-значимите представители на нашето изобразително изкуство. Било поради немарливата политика в областта на културата – вече две десетилетия минаха, откакто големите галерии нямат пари за откупки, било поради някогашната изкуствена йерархия, която даваше предимство по тема, сюжет или влияние на отделни автори, а други оставаха извън центъра на общественото внимание, независимо от висотата на постиженията и таланта им. Трета причина е, че новите художници на XXI век и привържениците им не полагат усилия да се задълбочат в близкото дори минало, защото това значи да навлязат в променена и непозната ситуация и също така да споделят психически дискомфорт и дори мъките на предишните си колеги. Промениха се, заличиха се дори жанровите граници, изискванията на публиката, обичаните теми и сюжети, предпочитаните подходи – изобщо – много е различно мястото на цялото изкуство в сегашното време – на постмодернизъм и на широко разнообразие на вкусовете, на безпроблемна консумативност, от една страна, и на полюсния и херметически доброволен самоизолационизъм – от друга.
Като гледаме новите изложби на Константин Трингов, човек нарисувал стотици платна, се връщаме към хора и гледки от миналото, което сме преживели или ако не сме били родени, можем да опознаем. В този смисъл има значение, че той беше отличен портретист и когато рисуваше свои близки, и когато изпълняваше поръчки. В духа на школата на българския портрет той постигаше хармонията между външния израз и духовната същина, между мимолетното настроение и трайната характеристика. А диалогичността автор-модел не пречеше в портрета да се вмести пълната специфична присъда на портретуващия над портретувания. Това пък е нещо повече от наша българска традиция – то е заложено в най-големите постижения на европейските майстори на Ренесанса, Барока и следващите епохи, които той добре познаваше и внимателно бе изучил.
Разбира се, Константин Трингов беше известен (и е) като чудесен и плодотворен пейзажист, обиколил всички красиви кътчета на нашата България още преди природната извечна неизменност да бъде премащабирана от човешките дейности. Без да търси непременно патриархалната поетичност, позната ни от стиховете на съвременните му и по-раншни поети, той усещаше в сюжетите си – независимо дали чисто природни или с архитектура – хармонията на живота на хората в естествената им или поне в привичната им околна среда. И тази хармония успяваше да придаде на своите пейзажни платна. Това им дава настроението. Цветовете му звучаха силно и ясно, дори без да бъдат ярки, а камо ли пресилени. Умението му да ги градира, да ги степенува възходящо или низходящо, да ги съчетава в дисонанси или консонанси му позволяваше да постига съвършена композиционна цялост на колорита и да извлече от избрания сюжет всякакво настроение, да внесе чувство за ритъм чрез редуването на динамика и спокойствие. Затова картините му бяха проблемни от професионална гледна точка, а протичат пред очите ни като жива музика, музика, която чуваме в момента. Като представител на своето високообразовано поколение, Константин Трингов работеше във всички живописни жанрове, а напомням това, защото в неговите цветя и други натюрморти, в интериорите му, а също и в други композиции през сюжетите най-ярко се очертаваше финеса на художника – естествен, неподправен, недемонстративен...
Ани бързо намери своите пътища в изкуството, различни от тези на баща й. В един-два ранни пейзажа си личи обаче, колко много тя цени творчеството на баща си. Но как се поучава от него… Не външно – по избора на сюжети, теми и подобни разработки, а вътрешно, иманентно, по същество – отношение към цвета и светлината, към нюансираните състояния и преживявания, изразени в най-деликатна живописна тъкан. При нея българската традиция се фокусира някак си в творчеството на Константин – типичен представител на своето поколение, но европейската е застъпена по-широко – тя получава висшето си художествено образование в Германия – страна на голямото европейско изкуство. Не бива да подминавам и общите семейни художествени пътешествия из Европа, по време на които се разменят мнения и възхищения, ценни професионални наблюдения и забележки.
Творческият път на Ани минава през успешен дебют и продължава все така благоприятно, въпреки нейната различност – не само от баща й, но и от другите от нейното поколение. Тази отлика спрямо Констнатин не търси изкуственото разграничаване, което би било маниерно, а е резултат на бързото изграждане на собствено „амплоа‛ или верую в естетствения порядък на смяната на поколенията и на техните естетически идеали. Но „различността‛ от другите й връстници се дължи преди всичко на израстването в друга професионална среда – по-универсална, с по-голямо напрежение между славните традиции и подтика да се търси новото. Тук на първо място при нея е финесът, наследен от баща й. Тя не бърза да бъде „забелязана‛ чрез повишена изразителност в картините си, въпреки че експресионизмът е „германска специалност‛. Не е агресивна в тях, а по-скоро иска да привлече зрителя в живописно-духовните им пространства.
Тази привлекателност бе тясно свързана с поетичния, определено лиричен интровертизъм, със стремежа да се изразят най-дълбоко личностни въжделения и мечти. Те бяха присъщи не само на идеализма на младежката възраст, но и на неподозиращия трудностите ентусиазъм, придружаващ чувството на първите верни стъпки в изкуството. Практиката, положителният отклик, разбирането на нейното изкуство от страна на колеги, публика и критици сякаш даде крила на младата художничка да повярва на себе си и да започне да работи непрекъснато и с увлечение. Върху платната й се разгъваха поетични визии с множество фигури на хора, съществуващи като че ли в някакъв идеален свят или все едно – в красиви и спокойни сънища. Тези фигурални композиции се редуват с красиви цветни пейзажи, интериори, натюрморти. Те са от нашия реален свят: пластичното верую на младата тогава художничка с лекота прехвърля мост между света на лирическото въображение и този – тук, озарен от светлини, богат на цветове, хармоничен и музикален. Но не толкова благодарение на ритъма, колкото на мелодията и на полифонията, събираща линиите и цветовите петна в изящно звучащи цветни акорди. Тази музикалност в картините е жизнерадостна, както при Вато, и пак както в неговите картини е носталгична, леко меланхолична. Дали това не е резултат от предчувствие за ранно прекъсване на творческия път от съдбата. Или по-скоро редуване на настроенията, така присъщо на лиричната песенност – това преминаване от дур към мол, от мажорни акорди към минорно отзвучаване. Независимо от причината то е факт и прибавя неочакван драматизъм в общия образ на живописното творчество на Ани. То бе прекъснато жестоко, когато тя беше навлязла в зрелостта му. С какво ли би се гордяла сега, вече на 60 години – въпрос, навяващ тъга, но все пак, за да се утешим, нека погледнем – тя остави достатъчно много от вдъхновението си, прехвърлено на платното по неоспоримо майсторски начин.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
