би трябвало да навлиза в годините на равносметките, на носталгичното поглеждане поне през рамо назад. Би трябвало да задълбава във вече правеното и откритото… Нищо подобно!

Тя е много талантлива. Има и други такива.

Тя е много умна и целеустремена. Срещат се и други в нашата режисура.

Тя не знае какво ще я интересува след две години. Такива – бол. Но ние знаем, че тя отново и отново ще се озове на желания път, на Острова на монасите. А повечето само щъкаме наоколо, загубили и пътя, и ориентирите…

За нея сякаш времето, здравето, спокойствието, успехът дори нямат значение. За нея са важни енергиите на възприемането и на излъчването; пълното запалване по идея, личност, творчество, проблем; увлечението до изтощение, любопитството, но не онова празното, а това от надвесването над Големия каньон на театрално-неизвестното; търсенето, проверяването на всяка хипотеза, всеотдайното хвърляне в неизпробваното. Тя е от малцината пионери, които работят не толкова за себе си, колкото за откриването на нови земи, които след това мнозина ще могат плодотворно да обитават. Винаги предпочита риска на неправеното досега пред гарантираното случване на постигнатите вече успехи, кривата пътека пред утъпкания – при това и от нея самата – път.

Режисьори като нея разширяват границите на нашия театър, на театъра. Дори когато не успеят, те казват на следващите ги, че тази пътека не води доникъде и така им спестяват никога нестигащо време за излишно търсене.

И всичко това, а това не е всичко (защото тя възпита вече не малко изявени наши режисьори и артисти, защото създаде с Иван Добчев Театрална работилница ‛Сфумато“, която измива лицето на театъра ни през последните двайсетина години) в едно малко, вечно уморено тяло, с добри очи, които, дори когато са гневни, излъчват разбиране…

Примерът й е едно от нещата, които крепят вярата ми в смисъла на театъра. Но как се пише за това…

Грети, бъди здрава, бъди ласкава с нас, които най-често не успяваме да те догоним.

Никола Вандов