Искаше ми се да напиша за Светла Иванова нещо нежно, поетично, малко отнесено; нещо, в което да присъства усмивката й, възторгът й или големият, белезникав шлифер, обгърнал телцето й като купа сено. В месеците, откакто я няма, съм си мислел за нея все с някакви умалителни думички – врабче, капчица, кокиче… Големи глупости! Всъщност не става въпрос за никакви врабчета – с тези няколко изречения само искам да помоля да не я забравяме. Светла Иванова беше много чист човек; и много необходим. От редките хора, които носят около себе си истинската, нормална атмосфера на морално здраве, свежест и наивитет. С нея би могъл да построиш къща – в най-широкия и висш смисъл. Нашите къщи, както знаете, не са хубави – неуютни са, мизерни и копторести. Със спомена за Светла Иванова се опитвам, моята поне, да я направя малко по-чиста.