Петдесетгодишният юбилей на вестник "Култура" е особен повод за равносметки. 2442 броя, преведени на езика на човешкото време, означават 2 поколения. Хората, които са връстници на "Култура‛, вече започват да се обзавеждат с внуци. Самият вестник се оказва нещо повече от персонален човешки проект. За разлика от други издания, които стартират и изчезват по волята и с намерението на една личност или група, "Култура‛ стабилно излезе от биографичния хоризонт на даден редакционен екип, даден приятелски кръг или даден собственик. Ще го кажа по-банално – "Култура‛ се институционализира. Констатацията се чува често напоследък. Нейното пряко следствие все пак е, че оттук насетне не бива да оценяваме вестника с приятелска мярка, а с критериите на обществената динамика. И когато се говори за поколение, трябва да сме наясно, че то се превръща в социална категория, а не просто в биологична.

Поколението на Култура‛, връстниците на „Култура‛ не са просто хората, чиито дати на раждане гравитират около 1957 (плюс-минус 10-12 години). Това са онези, които правеха и правят вестника в последно време. Онези, чийто най-активен период (но не непременно връх на амбициите и мечтите) съвпада с годините на голямата промяна у нас. Някой ще възрази на произволното включване на културното поле в социални и политически реалии. Работата е там, че херметизацията на това културно поле лишава от твърде много значения. Разбирането за поколението на „Култура‛ и вариантите на бъдещето няма да бъде пълно, ако пропусне синкопите на обществената трансформация.

Ако е вярна хипотезата, че преминаваме от едно относително стабилно състояние (реалния социализъм) в друго (европейска България), то поколението на „Култура‛ се оказва преходно. За него обикновено се съди по онова, което е говорило, писало и вършило през прехода, непосредствено преди това и непосредствено след. В по-общ смисъл това поколение бе ударено от прехода, но и изнесе прехода на гърба си. Защото преходът стана такъв, каквото беше то, с всичките му предимства и недостатъци, с цялата му адекватност и неуместност. Със социалистическото му възпитание и полуанархичното му свободолюбие. С образованото поведение и просташките вкусове. С патриотичните му декларации и претенциите за космополитност. С разномотивния, но равноизразен апетит за шкембе чорба и медальон с гъби. С колективистичните илюзии и индивидуалистичните предразсъдъци. С изблиците на патетична честност и дискретно присвояване. С ентусиазма и апатията. С площадната енергия и психоимпотентността. С овенската упоритост и рачешкото вървене назад. И, разбира се, с девите, без които заблудата на противника нямаше да е пълна.

По силата на инерцията ангажираните с културата често се мислят като хора не от мира сего, като чужди на светската суетня и людските крамоли. Разбира се, нищо от това не е вярно. Културтрегерите не формират отделна вселена, не произвеждат паралелни реалности. Поколението, излязло на сцената, е в единствено число. То просто прояви едни свои особености на културния фронт и други в другите сфери на обществения живот. Войната по границите на безкрайното се извършваше в реална социална среда при реални условия. Затова „Култура‛, в качеството си на реален обществен факт, беше и е част от онова, което се случва у нас. Въпреки всички усилия, позитивно или негативно оцветени, да бъде представен като изолирано явление, уникален интелектуален ендемит, курска магнитна аномалия, остров по течението, небесно светило, лунна пътека, Ноев ковчег, сахарски оазис или не знам какво още. С други думи, действителните трудности по пътя на материалното му оцеляване да се подменят с виртуални заклинания за неговата различност и неестественост, с изграждане на образа на застрашен вид за Червената книга. И това именно сега, когато съживяването на културата започва да става видимо и за незрящите.

Всеки ще се съгласи, че през 1989-2006 „Култура‛ беше натоварен с непосилни задачи. Те наистина внушаваха усещане за застрашеност, но застрашеност пазарна, а не смислова. Изправяха пред огромен проблем, но проблем от прекачването на други релси, а не от окончателно закриване на жп линията. Какви задачи? Да спаси себе си, жертвайки огромната част от тиража си. Да отстоява позиции, които малцина забелязваха. Да лансира стратегически автори, които ще му бъдат задигнати от всекидневниците. Да дискутира културни въпроси, които политиката отдавна е изпразнила от съдържание. Да пази вътрешната си структура, когато печатните издания постоянно я променят за поддържане на читателския интерес. Да се надбягва с времето с едноседмични крачки, когато даже много по-тренирани атлети безславно изоставаха на завоите. Да говори без микрофон от катедра, когато обществото настояваше за мегафони по митинги. Да приема да работи на практика без пари в ситуация, в която ежечасно ти обясняват, че тъкмо това не бива да се прави. Не е проблем да се направи изводът, че именно непосилността и обречеността на задачите стимулираха редакционния екип през всичките тези години. А може би тези хора просто си вършеха работата. Защитаваха своето парче шагренова кожа, както толкова други в толкова други сфери.

През 2007 българското общество има твърде малко общо с обществото от 1989. Поколението на „Култура‛ също е различно. Настъпилата промяна трудно може да се оцени прецизно без историческа дистанция. От друга страна, за нея говорят единствено потърпевшите, които неспирно се стремят да обяснят как, в каква посока и защо са се променили и защо не са това, което са. Но от класиците знаем, че за една епоха и едно общество не трябва да се съди по мнението, което те сами имат за себе си. Ето защо си позволявам да опиша преходния период в контекста на поколението на „Култура‛ като рамка на краха на интелигенцията. Крах на интелигенцията да излъчи и защити жизнеспособен и хомогенен обществен проект. В началото на края на социализма една от водещите дисидентски фигури бе писала именно в „Култура‛, че настъпва великото време на интелигенцията. В края на началото на демокрацията вече е напълно ясно, че това не е така. Че поколението на „Култура‛ е израснало, подвластно на илюзии. Най-важната от които: интелигенцията има светли перспективи, ако успее да се освободи от задушаващата прегръдка на държавата и партията. И трябва да го направи, защото от един момент нататък няма какво да губи, освен оковите си. Оказва се, че с оковите си е на път да изгуби всичко. Защото е отглеждана и поливана в качеството си на социална прослойка; и не получава шанс да вирее под потрошените стъкла и изкорубените радиатори на постсоциалистическия парник. Оказва се прекомерно голяма и раздута за едно атомизирано общество с утихваща държавна намеса. И е обречена на процеси на дезинтеграция, които протичат през целия преход, докато окончателно не се размие първоначалният социалногрупов профил. Още не се е. Но и това ще стане.

Крахът на интелигенцията поражда нови явления. Възникват нови форми на оцеляване, които доминират културния пейзаж през последните 17 години.

На преден план естествено излизат по-инициативните, които в нашия български контекст могат да се нарекат идеологическа олигархия. Това са хора, които в социалистически условия биха минали за дейци на културата, науката и изкуството, но в демократична среда се характеризират с абонамента си за телевизионни предавания, радиоемисии, вестникарски колонки, подиумни дискусии, проекти на фондации, международни програми. Самата им професия става трудна за дефиниране, включително и за журналистите, които в представянето им ги назовават ту социолози, ту политолози, ту културолози, ту медийни експерти, ту историци, ту бивши литератори и пенсионирани поети, ту (неангажиращо) публицисти, наблюдатели или анализатори. Тези личности изобретяват едно нещо, което наричат публичен дискурс, и започват да упражняват монопол върху него. И понеже всеки монопол изисква ресурсна обезпеченост, те се стараят максимално да уплътнят игровия си потенциал. Разпределят си ролите. Играят на леви и десни, на млади и стари, на американофили и еврофили, на войнолюбци и пацифисти, на радикали и умерени. Далеч не е необходимо да спазват някаква последователност. Важното е да присъстват навсякъде, да създават впечатление за разнообразие и да илюстрират с поведението си либералния идеал за толерантност и широта на гледните точки. Да бъдат парадоксални. Да използват повече метафори и непрозрачни формули. Да се откажат от старите претенции за въплъщаване на съвестта на нацията. И да предявят по-скромното искане за изразяване на нейните културни интереси. Доколкото нацията има културни интереси, идеологическата олигархия ги формулира, структурира, модерира, рамкира и представя. Доколкото такива интереси липсват, идеологическата олигархия ги предлага, мотивира, отглежда и евентуално настоява навън за финансирането им. Изгражда обръчи от култура. А за консумация на другите вади бийтълсовска сантименталност, забравяйки, че с президента Стоянов тя отиде назад в миналото.

На опашката остават самомаргинализиращите се интелектуалци, попаднали в периферията на могъщия финансово-стопански процес. Онези, които не умеят (или не искат, което е същото) да печелят проекти, не притежават (или не могат да употребят целево, което е същото) свои фондации, не стигат (или сами се отказват, което е същото) до аналитичните страници на всекидневниците. Онези, които не са приемали социализма от индивидуалистични позиции и не приемат капитализма от колективистични. Които се оплакват, че нямат пари, но не са съгласни да разглеждат културата като пари. Които предпочитат да демонстрират висок морал, защото особеностите на характера им пречат да проявят нисък. На които им харесва да мърморят постоянно, защото смятат говоренето с пълен глас за безвкусно и неестествено. Които гледат на интелектуалната работа като мисия, а не като професия, разбират културната дейност като откровение, което трябва да се заслужи, а не като продукт, който трябва да се пласира. Които обясняват света, вместо да го променят. Които не искат да се съобразят с обстоятелството, че поколението на „Култура‛ принадлежи на социалното поколение на прехода и изисква същите адаптационни усилия, както във всяка една друга област.

Разцеплението е очевидно и може безпроблемно да се онагледява с имена и персонажи. То се задълбочава с изясняването на резултатите от прехода. Едните започват да не приемат идеята, че времето им е свършило. Другите не приемат идеята, че времето им не е дошло. Досега „Култура‛ като медиа опосредяваше това противоречие, обединяваше идеологическите олигарси и самомаргинализиращите се интелектуалци в общо печатно пространство, стремеше се дискретно да им изравни статусите под общия знаменател на високата културна трибуна.

Тази видимост работеше сравнително добре до момента, в който новата социална ситуация не измени и параметрите на културния фронт. От отстъпление, културата сякаш минава в настъпление. А петдесетгодишният юбилей на „Култура‛ насочва дискусията в друга посока. Институцията става твърде широка, за да се възприема само като разпределена и договорена територия на едни или други свои ползватели. Вестник „Култура‛ не принадлежи само на поколението на „Култура‛, дори и само по тази причина, че заради тези разделения то не можа да излъчи някакво относително единно културно послание. Излъчи преходни послания. Което от своя страна освобождава съвестта на по-младите поколения, ако и когато те решат да изминат своя път до „Култура‛.

Не е трудно така очертаният контур да бъде вместен във военна терминология. Да опише как разногласията между защитниците на една крепост могат да послужат на нападателите. Въпросът, до който се опира, е дали следва да мислим за поколението на „Култура‛ като за огрев, като за материал, чието хвърляне в огъня може да произведе нужната за нашето собствено действие топлина. Всъщност не смятам, че тази откровена или прикрита гледна точка е чужда на което и да било младо поколение. И бих бил склонен към положителен отговор, ако поколението на „Култура‛ нямаше и представители, отличаващи се от двете споменати групи, ако нямаше хора, които чисто и просто си вършеха работата - с точно толкова шум, колкото е необходим, с точно такъв стремеж към пари, какъвто не би смазал претенциите на други, с точно толкова професионализъм, колкото е потребен. Това разбиране за професионална дейност в областта на културата, напълно чуждо на романтичната представа за гениалност, мисионерство и визионерство, може да (но дали ще?) сближи поколенията и укрепи социалната тъкан.

На петдесетата си година „Култура‛ трябва да заема позиции и да ги отстоява. Поколението на „Култура‛ трябва да отговори дали предпочита за него да се мисли като за огрев и да бива изтиквано в биологичен план, или да се мисли институционално и да се схваща в плана на социалната непрекъснатост. Крахът на интелигенцията и усещането за разпад на онези реалности и илюзии, които реалният социализъм произведе, вече не са на дневен ред. По тази причина се надявам, че любимият ми орган на Комитета за култура няма да се подчинява на закона за нарастване на ентропията и най-накрая ще започне да се развива по законите на красотата. Казвам го от позицията на човек, роден броени часове преди смъртта на Людмила Живкова.