Онова, което изживях в Сливен на 18 януари т. г., бе нещо магическо и рядко случващо ми се. То е като ‛Култура“ – юбилеят на вестника предизвика по аналогия тази съпоставка – нещо, без което животът ни би бил възможен, но колко по-празен и мизерен би бил подобен живот.

Преди години отиването в Сливен беше като пътуване до едни от светите места на нашия театър. През различни периоди в този театър са се раждали постановки, чието значение за целия ни национален театрален процес е било огромно. За някои от такива мигове истински театър съм чувал и чел, на други съм бил възторжен свидетел (времето, когато там работиха активно Слави Шкаров, Красимир Спасов, Елена Цикова, когато правиха първите си спектакли Пламен Марков, Борислав Чакринов, Галин Стоев, Явор Гърдев, Лилия Абаджиева, Елена Панайотова, Иван Урумов, когато Златко Гулеков изпробва пръв у нас, при това много успешно, различни нови форми на театрална работа, когато се състояха Балканските фестивали на младия театър, Екофестът, когато се залагаше изключително продуктивно на младите и т. н.). Всичко това някак залезе, изчезна в края на 90-те на предишното столетие. Там някъде и спрях да ходя в Сливен. Някак нямаше за какво…

1. Бях поканен от новия директор на театъра Николай Недялков на поредната им премиера ‛Били Лъжеца“ на Кийт Уотърхауз и Уилис Хол (режисьор Ивайло Христов, сценограф Нейко Нейков, музика Дони). Участваха основно съвсем млади актьори и това си личеше. Класата на актьори, като Иван Савов (най-яркият в спектакъла), Лидия Гяурова и Елена Страшимирова, също беше очевидна. Израстването на младия Били (Ованес Торосян), смехът и юношеската крайност в отстояване на собствената индивидуалност бяха разказани ясно и увлекателно. Това не беше амбициозно откривателски театър, средствата бяха познати, но честно взети на въоръжение. Може да имаме не малко претенции към младите актьори – нека споменем техните имена, та те сега започват: Вяра Начева, Галина Трифонова, Гергана Цонева, Петър Мелтев – но отдадеността им на персонажите беше безспорна. И това не можеше да не намери отклик в публиката. Салонът (и балконът дори) бяха препълнени, действието се следеше внимателно, с много смях и може би не малко замисляне. До мен седеше обаятелно, красиво и стройно младо момиче и представете си учудването ми, когато разбрах, че това е много активният заместник-кмет на Сливен.

2. След спектакъла се видях с много приятели и познати от театъра. Тогава неочаквано се срещнах и с двама души, разговорите с които са основния подтик да напиша този текст. Първо ме заговори човек, когото добре познавах преди повече от 17 години. Беше добър и интересен актьор, участваше в едни от най-значимите театрални търсения от онези години. След това рязко скъса със сцената и подхвана някакъв бизнес. Периодично чувах за успехите му. И ето този човек – а не бях го виждал през всичките тези години - идва и сред многото нахлули у двама ни спомени ми казва, че му е скучно да продължава с ‛варената наденица“, че иска под някаква форма да се върне в театъра (‛в началото като продуцент, пък за другото ще видим…“). Имал вече пари и му било мъка да гледа как мизерстват колеги му, приятелите му, театъра ни. Говорихме за това, че трябва да има нова театрална идея, да има носител на тази идея и тогава трябва да се осигури възможност на група хора да се посветят с ‛монашеска“ съсредоточеност на изпробването й. Само тогава има вероятност този ‛проект“ да има значение за театъра ни.

Като опитен бизнесмен той водеше поредица от разговори с различни колеги (нашият бил един от тях), тоест правеше своебразно маркетингово проучване дали и как намерението му да има перспективен духовен смисъл. За учудване ли е, че този разговор ме впечатли. Имах чувството, че го сънувам, че нещо си съчинявам…

И след този необичаен, повече от едночасов разговор, имах още един, който беше не по-малко любопитен и не по-малко трогателен. Инна Церовска беше дошла на премиерата, защото двама от младите актьори бяха и нейни възпитаници. И ми разказа за работата си в Пловдивския университет, но също така и за театралната си работата с младите в Паталеница, където от години поставят само Шекспир. Това е отделна и богата тема, тук само отбелязвам, че предаността й към театъра очевидно е заразителна, защото и ‛децата“ й бяха прихванали тази болест.

И в двата разговора виждах, че се бранех от нахлуващия в мен сантимент, бях по-скептичният и отчаян от събеседниците си, но съгласете се, че това, което ми се случи в Сливен, е нещо колкото добро, толкова и неочаквано.

Ето каква нощ имах в празнично осветения и чист Сливен. Иска ми се да напиша: ето какви срещи отново са възможни в Сливен.