Дошло ли е време за промяна?
(Отговор на Програмата на разграничителното литературознание, публикувана в бр. 37 от 26 октомври 2006, страница 5)
Не предлагаме на българското общество, литературоведско и нелитературоведско, да започнем работа върху нова литературоведска концепция.
През XX век в литературознанието се очертаха две главни линии: Едната наричат, макар и рядко, стеснително литературознание. То се стеснява да пита за каквото и да е вън от литературата, с надеждата, че стеснителността му не е тесногръдие. Другата линия е тази на отвореното литературознание, което е по природа общително и обича да си говори с всички, включително и със стеснителното литературознание.
Това разграничение между двете линии в литературознанието обаче не е невинно. То би могло да бъде направено само от страната на стеснителното литературнознание (откъдето следва, че не всяка стеснителност е свидетелство за невинност). Литературознание, което разграничава тези две линии, не е ли всъщност стеснително литературознание, което се стеснява да бъде стеснително?
Впрочем, разграничаването не би ли трябвало да започне от оразличаване на самите граници? (Защото никой не е толкова отворен, колкото им се иска на стеснителните, и обратното – никой не е толкова стеснителен, колкото си мисли, че е.) Граничарят би трябвало да знае на праг ли стои, на кой праг стои, доколко е охранител, и доколко желанието му да обединява би могло да го превърне в обикновен пехотинец.
Желанията също трябва да бъдат разграничавани: желанието за концепция, желанието за професионална общност, желанието за разбираемост, желанието за обществено влияние. Не всяко желание може би стъпва на липси. Нека граничарите не набавят липси.
Може ли едно произведение, например ‛Под игото‛, да се използва за пробен камък и така да стане обект на всички тези желания? Все някое ще остане незадоволено.
Дошло ли е време за промяна? Отворените, сред които е и Бояна Пенева, винаги са готови за това.
boyanapeneva.data.bg
Не предлагаме на българското общество, литературоведско и нелитературоведско, да започнем работа върху нова литературоведска концепция.
През XX век в литературознанието се очертаха две главни линии: Едната наричат, макар и рядко, стеснително литературознание. То се стеснява да пита за каквото и да е вън от литературата, с надеждата, че стеснителността му не е тесногръдие. Другата линия е тази на отвореното литературознание, което е по природа общително и обича да си говори с всички, включително и със стеснителното литературознание.
Това разграничение между двете линии в литературознанието обаче не е невинно. То би могло да бъде направено само от страната на стеснителното литературнознание (откъдето следва, че не всяка стеснителност е свидетелство за невинност). Литературознание, което разграничава тези две линии, не е ли всъщност стеснително литературознание, което се стеснява да бъде стеснително?
Впрочем, разграничаването не би ли трябвало да започне от оразличаване на самите граници? (Защото никой не е толкова отворен, колкото им се иска на стеснителните, и обратното – никой не е толкова стеснителен, колкото си мисли, че е.) Граничарят би трябвало да знае на праг ли стои, на кой праг стои, доколко е охранител, и доколко желанието му да обединява би могло да го превърне в обикновен пехотинец.
Желанията също трябва да бъдат разграничавани: желанието за концепция, желанието за професионална общност, желанието за разбираемост, желанието за обществено влияние. Не всяко желание може би стъпва на липси. Нека граничарите не набавят липси.
Може ли едно произведение, например ‛Под игото‛, да се използва за пробен камък и така да стане обект на всички тези желания? Все някое ще остане незадоволено.
Дошло ли е време за промяна? Отворените, сред които е и Бояна Пенева, винаги са готови за това.
boyanapeneva.data.bg
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
