Пиша критика в ‛Култура“ (тогава тя беше ‛народна“, а аз бях на малко повече от двайсет) от средата на 70-те години на миналия век. Звукът на това изречение не ме развеселява. Тъкмо обратното. В ушите ми той отеква с тъмен тембър и след малко потъва. Потъва безнадеждно в тишина. Без никакви трайни последици. Освен може би насищането на тишината – с разни неща, повече в жанра на небивалицата. Така, струва ми се, е и с критиките, които съм изпонаписала. Дали някога с нещо те са били полезни някому? И досега не съм разбрала. Но безсмислено (изглежда) преминалите мои почти 30 години ми дадоха възможност поне да разбера някои неща.

Българският музикант гледа на критиката като на топор с две възможности – тъпа и остра. Острата неминуемо му е отрязала главата – несправедливо, разбира се. Тъпата е по-благосклонната - критикът, въпреки вродената си импотентност, също и непрофесионалност и неспособност за аргументация, е имал някакъв мимолетен проблясък, за да оцени все пак стойността на таланта, който е удостоил съответната зала и хора със съответното свое изкуство.

В този смисъл в нашата, пълна с много музикални таланти и с малко професионалисти, страна и досега не се е създал някакъв вид климат за пълноценни критически рефлексии. Климат, при който обектът и субектът на критиката да са в някакъв диалог – диалог на интерпретатори, на участници в един и същи процес, дори съучастници. От най-ранната си и блажена в невежествения си ентусиазъм младост чувах от най-уважавани представители на гилдията доста невъзпитанички изрази по отношение на професията на музикалния критик. Да не говорим за останалите, абонатите в Съюза на композиторите, тези, които ходеха и ходят с куфарчета като амбулантни търговци от хор на хор и предлагат песнички, маршчета, китки и пр. асортименти.

Манталитетът е непроменен и до днес, независимо че вече 18-а година живеем в някакви по-свободни релации. Но човек най-трудно се освобождава от самия себе си. И от навиците си. И в този смисъл същите, които ходеха да ‛образоват музикално“ ЦК на БКП, сега са в комисии и подкомисии, които раздават служби и пари. Т.е. несвободата в музикално-критическата гилдия продължи. И я обрече. Тя си е вече един изчезващ вид. С което моето собствено значение нарастна; започнах да се чувствам (заедно с още 1-2 създания на моята възраст) като динозавър същи или уникален исторически вид.

Но от това звукът в ушите ми не става по-светъл.

Защото заслугата не е моя. Първо, почти няма конкуренция, и второ – и аз щях да си спомням за тази моя дейност, ако не беше вестник ‛Култура“.

Дава ми се свобода - най-свободна съм в това пространство.

Дават ми се възможности, каквито в България рядко се дават. Друг е въпросът дали ги използвам както трябва. Дали имам капацитет за това.

Дава ми се среда. Толкова концентрирана, толкова заредена, вибрираща – че не можеш да не разбереш шанса. И да не го оцениш.

Дава ми се усещане за мисия. Защото редакцията го има. Повтарям - мисия, не важност в контекста на злободневието.

И може би тъкмо в тези последни 17 години на най-жестока, но независима бедност на вестника, можах да живея в щастието, в континуитета в живота си сред толкова катаклизми, променени съдби, сменени поприща и начини на мислене.

Един голям музикален критик, Ханс Хайнц Щукеншмит (1901-1988), пак преди близо 30 години написа книгата си ‛Роден, за да чувам“ (Zum hoeren geboren). Може би това е най-точното определение за този, който е решил да си губи времето не само с критика, но и с всякакво музикално познание. Но независимо от трудностите в живота му (особено по време на нацизма), Щукеншмит е явление и резултат на Германия, с немското усещане за съвременност в изкуството. Той нямаше как да живее и да се развие в България.

Подобно усещане ми дава ‛Култура“. В цялата простотия и безпросветност той е територията, която безкористно ти гарантира интелектуална и емоционална хигиена.

И почтеност! Нали е прекрасно, че ‛Култура“ ми дава повод да напиша тази забравена дума?