Проектът ‛10 години видеоизкуство в България“, създаден по идея на Аделина Попнеделева, е поредното пионерско начинание в (и за) съвременното българско изкуство. Включва пет селекции от произведения на виеоарта със средна продължителност около 2 часа всяка. Тоест събрани са 10 часа творби от един раздел на съвременното ни изкуство, които показват, от една страна, колко много са невключените творби, а от друга – колко важно е събирането, проучването и систематезирането на целия този материал. И тъй като липсва институцията, която програмно да се занимава с това (именно музей за съвременно изкуство), за пореден път в действие влизат компенсаторни фактори: личните усилия на артисти и изкуствоведи, подкрепени от частната галерия ‛Арт Алея“, от фондация Про Хелвеция, от неформални институции и институти, центрове и клубове, за да бъде в крайна сметка селекцията приютена и съхранена в Българска национална филмотека. Всичко това предопределя пионерския характер на начинанието, а той пък – на свой ред – несистемния и максимално свободен индивидуален избор на селекционерите.

Въпреки че опити за видеоарт у нас има от края на 80-те години на миналия век, за формално начало в проекта се приема, доколкото разбирам, втората годишна изложба на Центъра за изкуства ‛Сорос“, озаглавена ‛Видеохарт“, която се проведе през 1995 в Археологическия музей в София. Определяйки изразните средства – видео и хартия – тя програмно стимулира художниците да работят нестандартно с класическия материал, но и да открият ново за себе си направление. И действително, много от тях припознаха видеоарта ако не като основен, то поне като равностоен начин за артистично себеизразяване. Той се проявяваше през годините в десетки групови и самостоятелни изложби, после (или пък преди това) намираше пътя си към важните форуми и колекции извън страната, а тук не оставяше следа – досега.

Началото в проекта ‛10 години видеоизкуство в България“ поставя селекцията ‛Акции и пърформанси“ на Надежда Олег Ляхова. Тя проследява развитието на тези художествени форми у нас, както и очертаването на ‛собствен стил“ при всеки от артистите. Не на последно място е важно как видеодокументацията от обикновена регистрация на дадено събитие (напр. ‛Дрога“ на Расим или ‛Червено І“ на Венцислав Занков) с времето придобива все повече художественост, т.е. мисли се и естетически (напр. ‛След осем“ на Даниела Сергиева).

Селекцията ‛След феминизма“ на Аделина Попнеделева събира произведения на жени-художници, изтъквайки между другото нееднозначното им отношение към феминизма. Доколко и как погледът им към света е различен от мъжкия, вероятно тепърва ще е повод за дискусии. От обсъжданията досега най-категоричното мнение, което чух, бе, че жените са по-задълбочени, а мъжете – по-показни.

Не че съм съгласна с това становище – дори само защото ‛мъжката“ селекция в проекта (‛Видеоти“ на Венцислав Занков) е построена на съвършено друг принцип. Той е програмно пристрастен, следва собствената си логика, която е провокативна колкото към зрителя, толкова и към самата себе си. Въпросителните към видеоарта в различните му направления в крайна сметка завършват с… игрален филм. За да постави нови въпросителни по границите на видеоарта и (студентското) експериментално кино.

Селекцията ‛Видеоархеология“ на Борис Костадинов припомня едноименния фестивал, съществувал в периода 1999-2002, който допринесе много за развитието на видеоизкуството у нас. Изборът на Яна Костова във ‛Време VS Движение“ резюмира интересите на младите български художници в областта на видеоарта.

Ползата от проекта ‛10 години видеоизкуство в България“ тепърва ще се изяснява. Засега (и за мен) тя е в припомнянето на произведения, които съм гледала в различен контекст; в реакцията на хората, които ги виждат за първи път и вече като история; в ‛искрите“, които припламват между различните селекции, за да дадат неочакван и за мен прочит на тази история. И най-вече, че тя въобще започва да се появява.