За Аполония - лично
Някъде към седмия ден, когато фестивалът вече беше преминал критичната си точка (третия ден, по думите на Владко Мурдаров) в синхронизиране на ритъма, пред пресцентъра току-що пристигналата Бина Харалампиева попита: Какви са клюките, кой, защо, с кого, как? И като не получи отговор, набързо си припомни предишни издания на празниците, когато тези въпроси са имали по няколко отговора. На Аполония всичко е спокойно. Концертите, театралните спектакли, филмите, литературните вечери събират публика, заведенията – също.
Днес дори и журналистите от ежедневниците, които търсят сензационното, доста се напъват да съчинят някоя бомбастична клюка, та да обърнат към културата обръгналото внимание на читателите си. Събитията са в залите. Фестивалът тече улегнало, както се полага на един 22-годишен. Очакването непременно да става нещо изключително, нещо, което да промени ‛хода на историята“, каквато дисидентска слава има Аполония, вече е в миналото. Неестественият напън да си винаги на пръсти е подхождал на други времена и сега би изглеждал не на място. От друга страна, у нас фестивалите стават все повече, а функцията им си остава да покажат заедно, накуп продукцията за изминалата година или две в съответното изкуство. Не се купуват постановки, не се договарят филми и т.н. Така е и на Аполония, но празниците имат предимството да представят почти всички видове изкуства, културни факти не само от София, но и от страната. Затова от подобен форум може да се изисква единствено добра програма, добра организация, добра посещаемост. Този септември това с малки, но несъществени изключения се случи. Имаше нещо свежо всеки ден.
Афишът на празниците на изкуствата, освен, че става все по-наситен, беше изпълнен с премиери, които често не си в състояние да проследиш, защото са в почти един и същ час. Изборът не винаги е ‛в десетката“, но пък си е лично твой. Така например пропуснах Тони Димитрова, ‛Сигнал“ и Нина Чакърдъкова. Но слушах камерния концерт на Виктор Вълков, Симеон Симеонов и Лъчезар Костов (впрочем, драстично прекъснат от БНТ, за да си изнесат камерите, с които отидоха да заснемат откриването - застъпването на важни събития си остава проблем). Не бях на премиерата на Димитър Шумналиев, но посетих младите в литературата Красимира Джисова и Александър Шпатов. Други са избрали обратното. Но на касата всеки ден имаше опашки за билети! В доста опустелия Созопол публиката на Аполония не пропусна да види любимите си актьори в нови премиерни постановки и филми. Дори не пропусна дискусията за постмодернизма в Етнографския музей и участва наравно с Албена Хранова, Ани Бурова, Биляна Курташева, Миглена Николчина, Георги Господинов, Димитър Камбуров.
Тази година театралните постановки като че ли бяха повече от друг път, а и премиерите – също. Естествено най-голяма истерия предизвика ‛Дон Жуан“ на Александър Морфов, който получи и голямата награда на фестивала Аполон Токсофорос. След убийствена 5-6 часова репетиция, актьорите трябваше да играят в задушен препълнен салон на неудобната читалищна сцена с лошо осветление и озвучаване. Подобно беше и на премиерата на Десислава Шпатова на ‛Отделената глава“ по Айрис Мърдок, естествено и на останалите представления. Не е ясно защо Созополската община не си направи труда да ремонтира този не само морално остарял, ами направо одъртял салон. Жалко е представленията да губят от лошите условия, в които режисьори и актьори трябва да работят. И така от години. Въпреки че публиката всеки път доказва, че изкуството омагьосва и забравяйки неудобствата, аплодира дълго и от сърце.
Представени бяха нови български филми, като ‛Маймуни през зимата“ на Милена Андонова гледахме веднага след награждаването му на ‛Златна роза“ във Варна. Специално за премиерата на ‛Пазачът на мъртвите“ в Созопол долетя от Германия Санчо Финци. А на вечерта на Емил Андреев и романа му ‛Стъклената река“ в залата на Художествената галерия се появи големият румънски писател Мирча Картареску. През цялата Аполония в тази зала и на първия етаж можеха да се видят две изложби – едната на преподаватели от Националната художествена академия, а другата – на Андрей Даниел, Греди Асса и Вихрони Попнеделев, посветена на Моцарт. Пак там Александър Шурбанов и Виолета Дечева представиха новия превод на ‛Хамлет“. По този повод имаше и леко изненадани зрители, тъй като очакваха пиесата да се играе, макар част от нея да беше ‛изиграна“ от Десислава Стойчева, Атанас Атанасов и самият Александър Шурбанов.
Разходка по целия афиш на фестивала е невъзможна, както беше невъзможно да посетиш всички набелязани в програмата събития. Но искам да отбележа специално един феномен на Аполония. Фестивалът успя за 2-3 години да възпита публика, която слуша/гледа особената форма театър на маса. Този път организаторите бяха избрали две пиеси – на скандалната австрийка Елфриде Йелинек и на швейцарката Силвиан Дюпюи – и двете творби почит към Ибсен и Бекет, които имаха годишнини. Режисурата беше съответно на актьора Владимир Пенев и на Лилия Абаджиева. По-малко атрактивна, но по-зашеметяваща като текст, беше пиесата на Йелинек ‛Какво се случи, след като Нора напусна мъжа си, или опорите на обществото“. Пиесата на Дюпюи ‛Второто падане“ – един постмодерен прочит на ‛В обакване на Годо“, пък беше представена в стила на режисьорката й – актьорите, макар на маса, бяха с костюми, а музиката се лееше безспир до степен да заглушава думите от време на време. И двете вечери в Художествената галерия имаше правостоящи.
Любопитството към различни форми на представяне на текстове беше изпълнило същата зала и в края на празниците, когато улиците съвсем опустяха. Театрализирано четене на роман звучеше почти абсурдно, докато Явор Гърдев не показа, че когато намериш формата, всичко може. Романът на Георги Тенев ‛Партиен дом“ на издателство ‛алтера“ като че беше писан, за да бъде изговорен и видян през очите на режисьора, а със сигурност не е така. Тримата актьори Анастасия Лютова, Михаил Мутафов, Пенко Господинов и на живо, и от екран постепенно разказваха за онова, което ни причини социализмът. Документални кадри от аварията в Чернобил се редуваха с огромни думи и изрази, изписани на екрана. Комбинацията от въздействия - на текста на Тенев, на визията и звука накара публиката да остане в залата цял час и 15 минути, което може би не е трудно за немския примерно слушател/зрител, но за българския си беше изпитание.
---
Спирам тук, макар че предполагам, ‛пропуснатите“ от мен събития са били акцентите за друг. Но сетивата бързо се уморяват. Хубавото на Аполония е, че 10 дена успява да ги държи свежи.
А за любопитните – и аз бях там, работих много (предаването ‛Артефир“ на програма ‛Христо Ботев“ се излъчваше цяла седмица от Аполония на живо!) и се веселих по малко. Бях на голямо плажно парти за рождения ден на Деси Шпатова, на купон в къщата на Надя Радулова и посрещнах изгрева на сала, но няма да разказвам как, защо, с кого и т.н. Това ли е вай-важното?
Днес дори и журналистите от ежедневниците, които търсят сензационното, доста се напъват да съчинят някоя бомбастична клюка, та да обърнат към културата обръгналото внимание на читателите си. Събитията са в залите. Фестивалът тече улегнало, както се полага на един 22-годишен. Очакването непременно да става нещо изключително, нещо, което да промени ‛хода на историята“, каквато дисидентска слава има Аполония, вече е в миналото. Неестественият напън да си винаги на пръсти е подхождал на други времена и сега би изглеждал не на място. От друга страна, у нас фестивалите стават все повече, а функцията им си остава да покажат заедно, накуп продукцията за изминалата година или две в съответното изкуство. Не се купуват постановки, не се договарят филми и т.н. Така е и на Аполония, но празниците имат предимството да представят почти всички видове изкуства, културни факти не само от София, но и от страната. Затова от подобен форум може да се изисква единствено добра програма, добра организация, добра посещаемост. Този септември това с малки, но несъществени изключения се случи. Имаше нещо свежо всеки ден.
Афишът на празниците на изкуствата, освен, че става все по-наситен, беше изпълнен с премиери, които често не си в състояние да проследиш, защото са в почти един и същ час. Изборът не винаги е ‛в десетката“, но пък си е лично твой. Така например пропуснах Тони Димитрова, ‛Сигнал“ и Нина Чакърдъкова. Но слушах камерния концерт на Виктор Вълков, Симеон Симеонов и Лъчезар Костов (впрочем, драстично прекъснат от БНТ, за да си изнесат камерите, с които отидоха да заснемат откриването - застъпването на важни събития си остава проблем). Не бях на премиерата на Димитър Шумналиев, но посетих младите в литературата Красимира Джисова и Александър Шпатов. Други са избрали обратното. Но на касата всеки ден имаше опашки за билети! В доста опустелия Созопол публиката на Аполония не пропусна да види любимите си актьори в нови премиерни постановки и филми. Дори не пропусна дискусията за постмодернизма в Етнографския музей и участва наравно с Албена Хранова, Ани Бурова, Биляна Курташева, Миглена Николчина, Георги Господинов, Димитър Камбуров.
Тази година театралните постановки като че ли бяха повече от друг път, а и премиерите – също. Естествено най-голяма истерия предизвика ‛Дон Жуан“ на Александър Морфов, който получи и голямата награда на фестивала Аполон Токсофорос. След убийствена 5-6 часова репетиция, актьорите трябваше да играят в задушен препълнен салон на неудобната читалищна сцена с лошо осветление и озвучаване. Подобно беше и на премиерата на Десислава Шпатова на ‛Отделената глава“ по Айрис Мърдок, естествено и на останалите представления. Не е ясно защо Созополската община не си направи труда да ремонтира този не само морално остарял, ами направо одъртял салон. Жалко е представленията да губят от лошите условия, в които режисьори и актьори трябва да работят. И така от години. Въпреки че публиката всеки път доказва, че изкуството омагьосва и забравяйки неудобствата, аплодира дълго и от сърце.
Представени бяха нови български филми, като ‛Маймуни през зимата“ на Милена Андонова гледахме веднага след награждаването му на ‛Златна роза“ във Варна. Специално за премиерата на ‛Пазачът на мъртвите“ в Созопол долетя от Германия Санчо Финци. А на вечерта на Емил Андреев и романа му ‛Стъклената река“ в залата на Художествената галерия се появи големият румънски писател Мирча Картареску. През цялата Аполония в тази зала и на първия етаж можеха да се видят две изложби – едната на преподаватели от Националната художествена академия, а другата – на Андрей Даниел, Греди Асса и Вихрони Попнеделев, посветена на Моцарт. Пак там Александър Шурбанов и Виолета Дечева представиха новия превод на ‛Хамлет“. По този повод имаше и леко изненадани зрители, тъй като очакваха пиесата да се играе, макар част от нея да беше ‛изиграна“ от Десислава Стойчева, Атанас Атанасов и самият Александър Шурбанов.
Разходка по целия афиш на фестивала е невъзможна, както беше невъзможно да посетиш всички набелязани в програмата събития. Но искам да отбележа специално един феномен на Аполония. Фестивалът успя за 2-3 години да възпита публика, която слуша/гледа особената форма театър на маса. Този път организаторите бяха избрали две пиеси – на скандалната австрийка Елфриде Йелинек и на швейцарката Силвиан Дюпюи – и двете творби почит към Ибсен и Бекет, които имаха годишнини. Режисурата беше съответно на актьора Владимир Пенев и на Лилия Абаджиева. По-малко атрактивна, но по-зашеметяваща като текст, беше пиесата на Йелинек ‛Какво се случи, след като Нора напусна мъжа си, или опорите на обществото“. Пиесата на Дюпюи ‛Второто падане“ – един постмодерен прочит на ‛В обакване на Годо“, пък беше представена в стила на режисьорката й – актьорите, макар на маса, бяха с костюми, а музиката се лееше безспир до степен да заглушава думите от време на време. И двете вечери в Художествената галерия имаше правостоящи.
Любопитството към различни форми на представяне на текстове беше изпълнило същата зала и в края на празниците, когато улиците съвсем опустяха. Театрализирано четене на роман звучеше почти абсурдно, докато Явор Гърдев не показа, че когато намериш формата, всичко може. Романът на Георги Тенев ‛Партиен дом“ на издателство ‛алтера“ като че беше писан, за да бъде изговорен и видян през очите на режисьора, а със сигурност не е така. Тримата актьори Анастасия Лютова, Михаил Мутафов, Пенко Господинов и на живо, и от екран постепенно разказваха за онова, което ни причини социализмът. Документални кадри от аварията в Чернобил се редуваха с огромни думи и изрази, изписани на екрана. Комбинацията от въздействия - на текста на Тенев, на визията и звука накара публиката да остане в залата цял час и 15 минути, което може би не е трудно за немския примерно слушател/зрител, но за българския си беше изпитание.
---
Спирам тук, макар че предполагам, ‛пропуснатите“ от мен събития са били акцентите за друг. Но сетивата бързо се уморяват. Хубавото на Аполония е, че 10 дена успява да ги държи свежи.
А за любопитните – и аз бях там, работих много (предаването ‛Артефир“ на програма ‛Христо Ботев“ се излъчваше цяла седмица от Аполония на живо!) и се веселих по малко. Бях на голямо плажно парти за рождения ден на Деси Шпатова, на купон в къщата на Надя Радулова и посрещнах изгрева на сала, но няма да разказвам как, защо, с кого и т.н. Това ли е вай-важното?
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
