Най-напред: защо е необходимо да пиша цяла страница за този роман? Нали трябва да пестим хартията и да пазим екваториалните гори? Не бих ли могъл да проявя лаконичността на Йордан Ефтимов и да обобщя: „Първият български роман с описание на групов секс“?

Работата е там, че когато човек се обиди, обикновено приказва повече. Започвам с това твърдение: последният роман на Виктор Пасков „Аутопсия на една любов“ е обида. Обида е за своите читатели, обида е за онези, които следят и обичат творчеството на Пасков, обида е – или поне би трябвало да бъде – за собствения си автор; обида е изобщо за литературното поле, макар че някои от причините за тази обида трябва да търсим извън Пасков и по-скоро в същото това литературно поле.

Защо смятам този роман за обида? Вече усещам как попрегледалите оттук-оттам Пасковия опус се подсмихват иронично и ме причисляват в графата на старомодните моралисти. Наистина не мисля, че порнографските сцени в „Аутопсия на една любов“ са проява на добър вкус, но не това е най-важното. Думата порнография“ има две значения. Първото е ясно: натуралистично представяне на сексуално експлицитен материал. Второто е метонимично, засега жаргонно и като повечето жаргонни думи, трудно се описва, но във всеки случай се свързва с нещо безвкусно, фалшиво, направено набързо и за масова употреба, заместител, сурогат. Порнография може да бъде всичко - от „Big Brother“ до ‛Big Mac“. Това значение на думата не е собствено българско, то принадлежи на глобализиращия се свят. System of a Down направиха парче ‛Violent Pornography“, в което се пее как ни промиват мозъците от телевизионния екран.

Е, „Аутопсия на една любов“ едва ли щеше така да бръкне в читателското ми здраве, ако беше порнография само в първия смисъл; лошото е, че отговаря и на втория.

Но какво всъщност представлява този опус?

Разказвачът, Чарли, е български музикант, живеещ в Берлин. Джаз музикант, класически музикант. (Класиката също може да бъде „джаз“). На близо 500 страници Чарли „аутопсира“ своята необичайна любовна история с Ина, червенокоса фурия, която обича експериментите в секса. За нея сексът е изкуство, сексът е музика, а собственото й тяло е музикален инструмент, който не понася фалшиви тонове. Чарли, естествено, се гмурва с главата надолу на фона на всеобщия приятелски хор, който му обяснява колко е опасна тази жена. Повествованието скача напред-назад във времето и пространството, инкорпорира разни истории, разни случки, разни жени. Чарли се залъгва, че му харесва да просвещава в нестандартния секс едрогърда дама от кръга на българските юпита в Берлин. Свири. Блокира. С Ина се разделят и събират. Музикалната му кариера достига шеметен връх и веднага след това е срината. Чарли е опустошен. Пие. Шмърка „кокс“. Падението е пълно, разрухата е всепоглъщаща. Това още не е финалът, за финала – по-късно.

От така резюмирания сюжет спокойно би могъл да излезе един приличен роман. Особено когато с него се залови утвърден автор като Виктор Пасков, който умее да пише с хъс и емоция. Дълбокият проблем, както аз го виждам, е, че вместо сюжетът да служи като конструкция, около която постепенно се оформя романът, става тъкмо обратното: романът тръгва на юруш (с много секс и алкохол) и търси опипом сюжета си по коридорите на едно все по-набъбващо повествование. Грубо казано, в един момент авторът сякаш е забравил за какво точно пише. Дали тук е изиграла своята роля идеята-фикс на мнозина от българските писатели, че „истинският роман“ трябва да е поне 350 страници и да разказва за колкото се може повече неща - от кръвното налягане до международното положение? Или просто Виктор Пасков се е увлякъл в емоционалното писане, искал е да хвърли на читателите една оргиастична творба, през цялото време опиянена от продължаването си? И в двата случая резултатът е слаб. Дебелият роман не означава непременно голям роман – „Балада за Георг Хених“ е несравнимо по-голяма като качество, въздействие и значение от „Аутопсия за една любов“. А за да стане от дебелия роман голям роман, са необходими сурова дисциплина, много мислене и много труд. Колкото до оргиастичното произведение, за него пък е нужна дори още по-стриктна дисциплина. Вземете Джойс: той навлиза с безсрамна храброст в неописуемите дълбини на езика, но за целта търси по две седмици вярното съчетание на думите в конкретна фраза. Казано другояче, ако ще се гмурваш надълбоко, ти трябва, освен всичко друго, продължителна тренировка и водолазен екип.

Основният замисъл на „Аутопсията“ е ясен: да се представи сексът като музика и музиката като секс. Затова и Пасков отделя толкова много място за подробни музикално-сексуални описания. Би могло да е интересно, ако не бяха два много сериозни проблема. Първо, в музикантските екскурси нерядко кънти остаряла патетика, а в секс сцените пищят с пронизителен фалш коцкарски фантазии в естетиката на претенциозен порнофилм. Второ, дори да не беше така, дори сексуално-музикалният комплекс да беше добре направен, за 440 страници цялата тази работа пак щеше да предизвика разбираемо отегчение. Не помага, че отляво и отдясно бликат размишления върху съдбата на България и на света изобщо, изскочили сякаш от интервю, дадено за многотиражен вестник. Това е, впрочем, общ проблем за немалко български писатели: да вмъкват в художествените си произведения онова умуване на едро, което в българските условия минава за широко скроена журналистика. Общ проблем има и в начина, по който тези писатели пишат за секса, а при това писането за секса изведнъж стана изключително модерно в поколението на Пасков: ще го видим и у Иван Голев, и у Владимир Зарев, и у други. И за всички тях можем да установим, че писането им за секса оставя в устата на читателя някакъв кисел вкус. Защо?

Ще взема „Аутопсия на една любов“ като примерен случай. Всъщност този роман сам си погажда много лоша шега с това, че фокусира с такава сила вниманието на читателя върху сексуалните сцени, защото тъкмо в тях лъсват слабостите и пробойните на стила. Защо секс сцените в „Аутопсия на една любов“ са толкова ‛непроизводителни“, защо са така отблъскващи и защо отблъскващият им ефект не се превежда в художествена стойност? Та нали в световната литература изобилстват автори, които в произведенията си се съсредоточават извънредно върху секса? Има класици като Хенри Милър и Чарлс Буковски, утвърдени съвременници като Ървин Уелш и Брет Истън Елис. Защо те успяват, а Пасков се проваля?

Аз няма да сравнявам Пасков с Буковски, ще го сравня с друг съвременен български писател, макар и доста по-млад – Момчил Николов. И в неговото писане има много секс, но ефектът е съвършено друг. Най-общо казано, при Виктор Пасков сексуалните сцени са несравнимо по-претенциозни, докато при Момчил Николов нещата са по-простички и небрежни, сексът си е секс и думичките са си думички. Момчил Николов използва с премерена честота вулгаризми, а Пасков залага на съответните анатомични термини. На пръв поглед вулгаризмът би трябвало да действа по-отблъскващо; парадоксът обаче е, че се получава тъкмо обратното. В едно описание на сексуален акт анатомичният педантизъм често дразни естетическия вкус повече от нехайната грубиянщина. Изглежда Пасков просто не си е направил сметката какъв ефект ще произведе и дали той отговаря на цялостния му замисъл.

Има много начини да се пише за секс – с вулгаризми, с анатомизми, с метафори. Може всичко да се казва направо. Може да се намеква. Може да втренчиш поглед в гениталиите. Може да търсиш отвлечени асоциации. Всичко може, въпросът е кое къде и как работи. Защото начините наистина са много, но всичките са трудни. И явно е изненадващо трудно да се намери онзи начин, който хармонира с цялостната рамка и стил на произведението. Да пишеш консервативно, литературно и внезапно да се изрепчиш с една секс сцена, в която разни телесни течности хвърчат до тавана, едва ли е много убедително. Фактът обаче е, че нашите писатели взеха да правят тъкмо това. И още нещо важно: секс сцената като такава много трудно може да бъде функционална, ако продължава повече от три-четири изречения. Сексът, насилието, ужасът, силните емоции, граничното и трансгресивното са неща, които в изкуството произвеждат еднократен мощен ефект, но много бързо изчерпват силата си. Ако например на страницата или на екрана през цялото време се млатят, крайният ефект – в зависимост от редица фактори – ще бъде или комизъм, или отвращение, или просто досада. Първите две могат да бъдат продуктивни, въпросът е дали точно това е желаният резултат. Секс сцените на Момчил Николов в крайна сметка имат комичен ефект и там комизмът е съвсем на мястото си. Секс сцените на Виктор Пасков предизвикват отвращение и това отвращение в рамката на този роман е крайно непродуктивно.

Като става дума за комизъм, хуморът е като че ли онова, което най-много липсва на „Аутопсията“. У този Чарли – когато става дума за музика, любов и секс – няма и сянка от самоирония, безкрайните му авторефлексии са потресающо сериозни, той през цялото време преживява, разкъсва се, страда като титан. Ще кажете, че героите на Виктор Пасков по принцип са такива – нима има някакъв хумор във високомерните свещенодействия на Георг Хених, нима има самоирония в трикратно повтореното „алилуя“ от така музикалния финал на книгата, с която Пасков осъществи литературния си пробив? Разбира се, че няма. Но между „Балада за Георг Хених“ и „Аутопсия на една любов“ има три грамадни, очевидни разлики. Най-напред, в първата разказвачът е дете, а във втората е зрял мъж; после, първата е 125 страници, а втората – 440; и най-сетне, първата е издадена през 1988, а втората – през 2005. За тези 17 години безвъзвратно са се променили и начините на писане, и контекстите, в които четем. Но как, ще възразите, нима не е възможно и през 2005 да се напише един сериозен роман за страданието, без никаква ирония и без никакъв хумор? Възможно е, разбира се. Винаги е възможно да нарушиш „правилата“ и да създадеш голяма творба. Само че се иска значително повече вдъхновение, труд, качествена самопреценка и компетентност по отношение на съвременната литература.

При все обидата си, нека бъда честен. Този роман не е боклук. Има нелоши моменти, има интересни места, преди всичко от езикова и емоционална гледна точка. Все пак говорим за перото на Виктор Пасков. Но тези моменти, тези места са погребани под тонове порнография и твърде неувлекателно повествование. Носещата идея за сексуално-музикалния комплекс би могла да издържи една по-лекичка конструкция, книгата би могла да е поносима, навярно дори нелоша, в рамките на 150-200 страници. Само че страниците са 442. Съжалявам, че се повтарям, но го намирам за важно. Още повече, тези 442 страници са крещящ пример за издателски непрофесионализъм. Защото те щяха да са по-малко и по-малко стряскащи, ако не бяха с такива широки полета и с такъв разреден шрифт. И най-добрите, и най-големите, и най-четените писатели могат да напишат слаб роман, това се случва непрекъснато. Но в такава ситуация издателят става много важен: правилното решение може да неутрализира някои слабости, а погрешното решение – да ги подчертае. В случая е станало второто. Материал, който изпитва вопиюща нужда от съкращаване, е излишно раздут, та да уплаши потенциалния читател от раз. Аз лично си знам, че ако не пишех рецензия за „Култура“, едва ли щях да стигна и до петдесетата страница. И навярно щях да бъда просто разочарован, а не обиден.

Но да стигнем все пак до финала. Съвсем естествено за едно такова хипертрофирало повествование, изяло собствената си структура още в зародиш, от един момент нататък да започва да виси като дамоклев меч въпросът за финала. Но ясно се вижда как финалът е постоянно отлаган за сметка на нови и нови сцени, нефункционални епизоди, потоци от думи. И когато все пак ножът опира до кокала, получаваме един финал, построен, струва ми се, по следната логика:

– Как ще пресечем разказването?

– Ами, ще елиминираме разказвача.

– Как ще го елиминираме?

– Ами, ще го утрепем.

– Кой ще го утрепе?

– Ами, някой от безбройните му приятели-музиканти.

– Кой точно?

– Ами, все ще се намери кой.

– А защо ще го утрепе?

– Ами, внезапно ще се окаже, че е маниак-убиец.

С това белетристично impromptu Пасков си измива ръцете и приключва раздулия се до немай-къде наратив. Отделен въпрос е доколко е убедителен такъв финал.

В началото заявих, че „Аутопсия на една любов“ е обида изобщо за литературното поле в България. Тук навярно има някакво несъответствие. Та ето, че този роман получи мащабна рецепция, около него се вдигна шум, спечели наградата „Хеликон“ за съвременна българска проза и е номиниран в шортлиста на наградата „Вик“ за съвременен български роман, така че може и нея да спечели. Да, точно в това е обидата. Пак казвам, всеки добър писател може да напише лош роман. Но да се дават на един толкова лош роман уж престижни награди е не просто нелепо, то е вредно. Тези награди не легитимират романа – тъкмо обратното, заставайки зад него, подриват собствената си претенция за литературна или поне за пазарна институция. Тези решения говорят за липса на професионализъм и за конюнктурни критерии. Интересно кога ли българските литературни награди ще започнат да се дават на произведения, а не на автори. Защото Пасков наистина е голямо име, но „Аутопсия на една любов“ е много слаб роман. И с това ще спра, защото по тази тема повече не ми се говори.

А че Пасков е голямо име, е безспорно. В края на краищата, не всеки е способен да предизвика такава обида. Пък дано следващия път ни зарадва.

Юли 2006