След „Логика и въведение в основанията на знанието (Силата на античната традиция в логиката и съвременното състояние)‛ на Георг Миш наскоро бе публикувана втората монография от серията Studia Culturologica „Вплетеност и откритост“ на Димитри Гинев. Тъкмо проектът за херменевтична логика на живота на Миш е основополагащ за предложените в студиите на монографията постановки. Основната задача на проекта на Миш е, изхождайки от късната Дилтаева философия на живота, да очертае алтернатива на трансценденталната и херменевтичната феноменология и да освободи Дилтаевия подход към хуманитарните науки от характерния за него психологизъм. Един от най-съществените моменти от комплексната критика на Миш към херменевтичната феноменология на Хайдегер е неговата нова постановка на проблема за трансцендентността. В схващането на Миш за „иманентната трансцендентност“ трансцендентното е над-дискурсивността, която обаче контекстуално и ситуативно прави възможни формите на дискурсивна изразност на живота. Като хоризонт от интерпретативни възможности, трансцендентното остава иманентно на дискурсивните реализации на живота. На схващането за „иманентността на трансцендентното‛ в проекта на Миш кореспондира идеята за „трансцендентална емпирия‛. Следвайки Дилтай, Миш схваща „трансценденталната емпирия“ като емпирията, която се конституира в интерпретативния опит на хуманитарните науки. С това схващане Миш поставя началото на реабилитацията на философското значение на интерпретативния опит на хуманитаристиката.

Тематизирането на процесуалната цялост на „трансценденталната емпирия‛ в следвоенния период се реализира не само чрез включването на конститутивен анализ в понятийните апарати на хуманитарните науки, но и в наративистки изследователски ракурс. Тъкмо наративисткият обрат в повечето хуманитарни и някои социални науки като форма на херменевтично реформиране на техния научен опит стои във фокуса на интереса на събраните в монографята студии.

С понятието за наративистка парадигма в хуманитарните науки Гинев визира всички онези изследвания, при които наративността се схваща както като емпиричен тематичен предмет, така и като момент на самата изследователска стратегия. Появата и налагането на наративистката парадигма в хуманитарните науки Гинев свързва с необходимостта да се даде отговор на херменевтичната ситуация в тематизирането на „специфичните обекти“, които съществуват чрез сюжетни композиции, и за тяхното изследване използването на сюжетни композиции е задължително условие.

В наративистките програми от методологическия тип „сюжетизацията“ е момент от конституирането на изследователски предмети, без обаче тук сюжетът да надхвърля рамките на холистичен обяснителен сценарий. Излагайки основни постановки на методологически ориентирания наративизъм, Гинев формулира критика към специфични негови теоретични слабости. Съгласно тази критика, най-сериозният дефицит на методологическия наративизъм произтича от деформираното представяне на налагащата въвеждането на сюжетни композиции в изследователския процес херменевтична ситуация.

Посветената на наративистките изследователски програми от онтологическия тип студия преследва двойна задача. От една страна, да покаже по-какъв начин централната за методологическия наративизъм проблематика за наративната идентичност се преосмисля в онтологична перспектива. От втора, да илюстрира плурализма от схващания, обединени под рубриката онтологически наративизъм. Трите концепции в хуманитарните науки, които Гинев коментира във връзка с онтологичния обрат в наративистката парадигма, са „проблематологията“ на Мишел Майер, „теориите на практиката‛ (Пиер Бурдийо, Ентъни Гидънс, Тиодор Шатцки) и наративната темпоралност (Пол Рикьор, Дейвид Кар).

Студията „Категориални сюжетизации в историката“ дискутира диференцирането на историческите времена и интерпретацията на временизациите на историческите събития на Райнхард Козелек.

„Вплетеност в истории‛ е посветена на осъществения от Вилхелм Шап наративистко-историцистки обрат във феноменологичната традиция. Програмата на Шап следва антиесенциалистката критика на класическата феноменология като изследване на същности. Онтологичен приоритет пред абстрактната субективност за Шап има вплетеността в елементарно-всекидневните истории на съществуването. Тъкмо жизнено-световите истории са „местата“ на смисловите конституции, анализирани от феноменологията. На мястото на абстрактния анализ на ейдетическите структури на съзнанието на класическата феноменология при Шап идва една континуална онтология на историите. „Феноменологията на вплетеността в историите“ на Шап предлага една пред-наративистка постановка на проблема за иманентната трансцендентност: всеки факт в човешкото съществуване е иманентен на вплетеността в жизнено-световите истории, докато преплетеността остава винаги трансцендентен хоризонт на съществуването.

Двете основни следвоенни програми за философско универсализиране на херменевтиката довеждат до пълната реабилитация на философското измерение на интерпретативния опит на хуманитаристиката, началото на която Миш поставя със своята идея за „трансцендентална емпирия‛. Както при Гадамер, така и при Рикьор в универсализирането на херменевтиката понятието за „мимезис“ придобива централно значение. В отличие от Гадамер, при Рикьор триаспектното артикулиране на понятието цели синтез между методологическите конструкции в хуманитарните науки и постановки на философската херменевтика. В студията „Миметическото разкриване на преднаративностa“ Гинев дискутира концепцията за тройния мимезис на Рикьор в две насоки: във връзка с херменевтичната ситуация, чийто отговор е наративистката парадигма в хуманитарните науки, и с оглед на въпроса за вписването на миметическия кръг в конструкцията на екзистенциалната аналитика. Студията „Критически ракурси към проблематиката за времевостта в херменевтичната феноменология“ предлага сценарии за един наративистки прочит на екзистенциалната аналитика.