В брой 20 от 2005 година представих малка част от колосалното издание "Челибидаке" на фирмата "Дойче грамофон". След Брамс-симфониите фирмата издаде документални записи на диригента от Брукнеровия му репертоар. Избрах специално записа на Четвъртата симфония, тази, която той дирижира на незабравимия за всички, които присъствахме, гастрол в София.

Темата Брукнер-Челибидаке е изключително обширна. Не случайно и фирмата ЕМІ пристъпи към издаване на документални записи на Брукнер с Челибидаке, само че с последния оркестър, който Чели ръководи 17 години - до края на живота си (1996), а именно Мюнхенската филхармония. По този начин Брукнеровият репертоар на Челибидаке сега може да се чуе от изданията на двете фирми.

Записът, който имам предвид днес, е с Шведския радиосимфоничен оркестър от 1969 година. Това е триумфът на Челибидаке в залата на Берлинската филхармония, само че с шведите. Това е неговият реванш към Берлин, това е часът, в който той показва какво всъщност още можеха да имат филхармониците в Берлин, ако не се бяха отказали от него, непредсказуемия румънец, заради (най-вече) Караян.

Интерпретацията на темата "Брукнер"!

"За него времето не е това, което е за другите композитори. За обикновения човек времето е онова, което тръгва да тече веднага със започването на нещо. За Брукнер времето настъпва след завършека. Неговите финални апотеози, мислите за другия свят, за спасението - това не съществува никъде в подобна форма" - казва Челибидаке. Оркестранти, работили с него Брукнер, споделят, че това е изключително трудоемка и уморителна работа. Прочутото Брукнерово тремоло, което започва да трепти и да се отделя сякаш от въздуха, е въпрос на много часове работа и просветление. И на философия - с раждането си звукът умира. "Тремолото трябва да звучи като горещ въздух" - казва Челибидаке на щрайха.

Въпреки честите спорове и конфликти, никой не можел да отрече, че между музиката на Брукнер и Челибидаке съществувала особена връзка. В концертния запис на Четвъртата, който е избран от "Дойче Грамофон" и с благословията на сина на композитора Серж Йоан Челибидаке, темпата са тръгнали вече назад - петдесет и седемгодишният тогава диригент бляскаво демонстрирал своите възгледи за темпата, начина на дишане и на разтягане и свиване на музикалното време в музиката на Брукнер. Изпълнението те навежда на мисълта за овладяването на виждането "отвъд" - силата да се удържа бавността на движението с такава интензивност, която на моменти е нечовешка. Трансформациите на звука в оркестъра Челибидаке е разгадал и овладял много по-рано от онзи свят момент, който преживяхме в зала "България" с Мюнхенската филхармония. Към това се добавя мигновената реакция и гъвкавост на слуха на диригент и оркестър към съответните акустични условия на залата. Какво неимоверно усилие коства това при всяко изпълнение, може да се разбере дори (колкото и да е елементарно) само от гърления стон, който излиза от диригента при първото фортисимо на първата част на симфонията. Това не трябва да е само фортисимо, това е вселенски глас, разпределен и съотнесен към всичко и всички в пространството. Челибидаке не принизява Брукнеровата емоция към човешката. В неговите послания има винаги още планове, които предизвикват таланта на слушателя да чуе божественото в тази музика или по-скоро божественото, което вече е чул Челибидаке. Това е много особено усещане, което не може да се получи при никой друг диригент на Брукнер.Челибидаке щедро те допуска на тази тайна церемония така, както с охота е приемал всеки на своите репетиции. Щастлив е бил, ако някой може да тръгне с него - в бездните или във висините - то е едно и също по отношение цялостта на замисъла, който придобива абсолютни стойности при Челибидаке. Магията той формулира по следния начин: "Това, което цените в Брукнер, е не неговата музика, а следите, които звуците му оставят, което изобщо не може да бъде определено или разбрано."