Всички гледаме новини. Някои единствено тях гледат. По съдържание си приличат, по начина на поднасяне – не. Но си приличат и по нещо, което можем да отделим като специфичен дискурс, особен изказ, своеобразно съдържание на новините, особено за събития в страната – тяхното бъдеще време. Разказват ни за някакъв, който бил задържан – Главата като че ли беше; та той ‛може да получи до 3 години затвор за дребно хулиганство“, ако, разбира се, се докаже вината му. Токът ‛ще поскъпне“, хлябът също ‛ще...“, ‛ще има ограничения за българите на трудовия пазар в Европа“... Въобще в български контекст информационният поток изобилства с такива новини - ‛може да...“ и ‛ще...“, докато, когато се премине на външнополитически теми, подобно говорене липсва: вчера се случи това, днес стана онова, този и този каза така и така: новини за нещо случило се, а не за неща, които предстои да се случат. А българските новини? – повече новини за предстоящето, не за настоящето. Най-голямата новина – това, че тя все още не се е случила; един вид все още я няма.

Интересен феномен. Донякъде тук играе роля надеждата. Във вътрешнополитически план българските граждани са толкова обезверени, че нещата в управленски план могат да тръгнат на добре – без корупция, без обръч от фирми, без ненаказани престъпници и неразкрити убийства, че се използва и най-малкият повод да им се вдъхне надежда. С други думи, потрайте малко, още малко само и Главата, Сачмата или Свинята ще си получат заслуженото; ще влязат в затвора, ще ги осъдят и ще си излежат присъдата. Неефективността на институциите се замества с оптимистичност на информационния поток: българските вестоносци твърде малко разказват за това, че някой е бил осъден за криминалните си деяния, обаче твърде много обещават, че някой ще бъде осъден за тях: ‛Може да получи...“ Какво? В повечето случаи нищо, но пък звучи окуражаващо.

Така е с правораздавателните новини - ‛може да...“ и ‛ще...“. Ония обаче, които вещаят увеличавания – на ток, парно, вода и други цени, не могат да бъдат включени в оптимистичното изричане. Обратното, те са по-скоро плашещи, не обнадеждаващи. Тук обаче играе роля друга характеристика на медиите, поне в българския им вариант: склонността им към апокалиптичен образ на света. Вестник ‛24“ е майстор на тези ефекти: четеш нещо страшно като челно заглавие на първата страница, но се оказва, че отгоре с доста по-дребен шрифт цялата страшност е омекотена с това, че тя е или изречена от някого като частно мнение, или пък е някаква прогноза, а не факт. Има едно увлечение в българските медии, включително електронните, към описание на ужасни визии, на плашещи случаи, на мрачни прогнози. Вероятно значение за спускане по наклонената плоскост на страшното има убеждението, че ‛добрата новина е лошата новина“, но тук нещата излизат малко извън контрол – в желанието си да има лоши новини, един журналист например инсценира едва ли не бомбен атентат в Софийското метро. Бодрияр нарича този феномен ‛екстаз“ – довеждане на събитието до ‛най-висша степен на съществуване“, където реалността вече не е реалност, а хиперреалност: реалност, по-реална от самата реалност, ‛като в симулираните космически полети или компютърните симулации на околната среда“. Интересното обаче е, че българската хиперреалност винаги е страшна: на нашите медии като че ли не им стига окаяността на живота, та те непрестанно се стремят да го направят колкото се може повече окаян. И тук се срещаме с друга особеност: медиите едновременно като създатели, но и като поправители на хаоса. Убеждението е, че светът всеки ден се ражда в хаос, който медиите просто отразяват, но – отразявайки го, го и подреждат. От/в този контекст изниква и това ‛ще...“: вярно, бъдещето идва тъмно и мрачно, но поне е подредено и известено. Като, естествено, се разчита, ако прогнозата не се сбъдне, на огромното количество информация, която идва на вълни, на вълни, като всяка следваща вълна унищожава предишната.

От една страна надежда, от друга – апокалипсис. Новините в българските електронни медии се колебаят между тези две крайности, само и само да ни покажат, че всъщност такова нещо като новина няма – има единствено новини с цел отвъд себе си, но не и да са цел сама по себе си. И може би точно поради това все още продължава да се разгръща усещането, че новините на български не толкова информират, колкото манипулират.