Само преди десетина години, когато четях за симулакрите на Бодрияр, макар и опиянена от красотата на неговия език, си мислех, че френският постмодернизъм хиперболизира своите страхове за социалното настояще. Обичам научнофантастичните филми, например антиутопичния жанр, където, смълчани и призрачни, жителите на някой безименен мегаполис се лутат из неоново осветени улици, а над тях гърмят гигантски рекламни табла, произвеждайки реалността на пост-ядрената цивилизация. Там обаче винаги идва някой Спасител, някой могъщ Шварценегер, който освобождава поробената човешкост на земния свят. От симулакрите на Бодрияр няма спасение, те се произвеждат отвътре на социалния ред, може би затова съм отхвърляла мисълта за тяхната неизбежност.

Един дребен факт на българската действителност през последните седмици ме накара да разбера, че ставаме все по-антиутопични и постмодерни. Някак ‛естествено“ тече могъща медийно-рекламна кампания около Бойко Борисов; тя дори не ни прави особено впечатление, защото този Спасител, този български Шварценегер винаги е бил много добре разположен в рекламен контекст. Пускам сутрешно телевизионно предаване и го виждам, смръщил вежди в задълбочение край някаква маса за разговор; надничам през рамо в отворен вестник, пътувайки с автобус, и там тлъсти букви разказват: ‛Бойко Борисов почива“, ‛Бойко Борисов за своите удоволствия“... След два дена, пак в пресата: ‛Бойко Борисов се грижи за софиянци“. Казвам си: е, туй вече е прекалено, нали уж си почиваше, но винаги има и нещо по-лошо: ‛Бойко Борисов мисли“. Не се опитвам да разсъждавам като политолог или социолог; в случая не ме вълнуват причините, мотивите и целите на медийната кампания. Вълнува ме усещането, че медиите произвеждат една симулативна действителност, която – като преувеличава и натрапва хуманните стойности на социалното битие, всъщност ги обезсмисля и подрива способността им да означават нещо конкретно. Животът, произведен от тях, прилича на комикс. Психически едноизмерни герои вършат ценностно едноизмерни дела; ментално едноизмерна публика им ръкопляска и се идентифицира с плакатния героизъм на тяхното поведение. Човешкостта тук е сведена до банални реплики, крещящи хвалби и шаблонни жестове. Липсват само гигантските видеотабла, от които Бойко Борисов всяка сутрин ще казва: ‛Здравейте, хора! Колко е хубав светът!“. Защото иначе няма как да го знаем.

Някога хуманистите на европейския Ренесанс измислиха фразата ‛Животът е сън“, за да изразят своето усещане за разколебаност в реда и разума на социалното битие. Техният ‛сън“ обаче беше именно другостта на техния буден свят; Фройд сякаш се оказа последният, който употреби съня по хуманистичен начин. Днес нашата (не бодрияровска, не книжна, а родна) действителност престава да има другост; сънят престава да бъде действителност. Изчезват границите, човешката душа отказва да се сънува. Изглежда, че трябва да захвърлим учебниците по стара литература и да произвеждаме само филми, в които няма Спасител. И без това Шварценегер стана Бойко Борисов в един голям град с много рекламни табла.