В българския театър, кино и литература датата 9 септември няма как да се отмине. Защото всяка година на 9 септември ще си спомняме за драматурга, писателя, сценариста Станислав Стратиев.

Тази година на 9 септептеври той би навършил 65 години. Ако не беше ни напуснал пак през септември (на 20-и) преди 6 години.

В Българската идея Стратиев писа:

‛Оказа се, че светлото бъдеще не е въпрос на време, както си мислехме, а на разстояние. /Просто отиваш в Америка. /Там вече се е сбъднало всичко, писано от философи и поети. /Септември бил май.“

В Америка направиха ‛Роден на 4 юли“. Нищо чудно пак там, в светлото бъдеще, да се появи филм ‛Роден на 9 септември“. И в него да видим отново мрачното лице на най-големия български сатирик в драмата от втората половина на XX век.

За разлика от каменното лице на Бъстър Кийтън, един от царете на нямата американска комедия от 30-те, лицето на Стратиев не ‛играеше“ на екрана или на сцената. Неговите пиеси, сценарии и проза обаче носят отпечатъка на мрачно-ироничната му усмивка – усмивка на сатирик, не на комик.

През втората половина на XX век, времето на неговия живот, комедията в европейската драма е доминиращ жанр, но комичното и смешното вече не са едно и също. Да си спомним само Бекет или Дюренмат.

Смешното в пиесите на Стратиев изригва от отношенията между субекта и институцията.

Той поставя човека винаги в драматургически конструираната налудна, алогична и в този смисъл абсурдна ситуация-модел. Археологически разкопки на баня от римската епоха в апартамент (Римска баня). Или сако, записано като овца (Сако от велур). Оттам нататък всичко, което му се случва на героя в отношенията му с персонажите, с институциите, изглежда повече от логично. И тъкмо този талантливо, майсторски произвеждан от Стратиев в хода на действието сблъсък между естествеността на логиката в поведението, погледната отвътре, и неестествената, абсурдна ситуация, погледната отвън, поражда смях.

Този сблъсък между индивидуалността и безличието на институцията, между ‛малкия човек“ (героите му са редови българи) и Системата, е типичен за литературата в Европа от това време.

Пак този сблъсък е причината неговите пиеси да бъдат причислявани към абсурдната драма. Само че за разлика от Абсурда в западноевропейската драма, пиесите на Стратиев не застиват в ням ‛смях“ пред метафизичния ужас от самотата на човека в света или пред съществуването в един възпроизвеждащ се и затова абсурден ред на общественото му живеене.

Комедиите на Стратиев рефлектират различни сфери на социализма, улавяйки в драматично-комичен израз ежедневния абсурд, поглъщащ живеенето на българския човек. В предизвикването на смях над него той е ненадминат. И доколкото отношенията между институцията и субекта, между частния интерес на българина и способността му ‛да се обедини около една идея“, както писа Стратиев, изобщо не са запазена марка на социализма, пиесите и филмите по негови сценарии ще го надживеят. Макар само ‛Римска баня“ и ‛Сако от велур“ да беше написал, стигаше. Тежко на драматурзите в Сатирата. Както и на тези от Сатирата (Сатиричния театър, където той работи близо 10 години) – няма как да не усещат над себе си едрата сянка на Стратиев.

Много харесвам малките текстове, които той написа през първата половина на 90-те в рубриката си Българският модел във в. Култура. Повечето са мънички шедьоври на сатирата. В тях може да се прочете в афоризми краткия летопис на Прехода, минал под мотото: Ние непрекъснато нямаме настояще. Само черно минало и светло бъдеще. Бляскав сатирик, той обичаше като малцина български писатели българския човек. Затова можеше да го опише в ‛Българския модел“, както и във всичко, което написа, така талантливо и тъжно. Да му открие горчиви истини.

В Защо нямаме Шекспир например писа: Българинът не признава диалога. (...) Монологичната форма е единствената форма, която властва на Балканите. Не случайно големите драматурзи тук са рядкост. А Шекспир няма. И няма да има.

Дали е знаел, когато го е писал, че самият той е сред онези драматурзи, които са рядкост тук?