В разгара на лятото софийската зала ‛Средец“ представи изложба живопис на Калин Антонов. За мен тя беше доста изненадваща. Може би защото си спомнях картината ‛Брус Лий“, която преди време привлече вниманието на критиката в обща художествена изложба. Тази работа се вписваше в актуалните тенденции в живописта, търсеща съвременно звучене чрез заемки от субкултурата, от младежкото бунтарство на графитите, комиксите и компютърната анимация. Очаквах, че в самостоятелната изложба на Калин Антонов ще видя продължение на тази линия, но попаднах на нещо съвсем друго.

‛Брус Лий“ присъстваше, но ‛скрит“ на гърба на едно пано. Това, което се виждаше от пръв поглед, бяха пейзажи – спокойни, съзерцателни, трогателно наивистични, грабващи с простотата на сюжетите и привидно плоското полагане на цветовете. Странно е как при тази безизкусност на композиците и формите зрителят веднага усеща, да кажем, че чешмата е свещена, а не е само елемент от ландшафта; че пътеката край нея е Пътят, а не кална междуселска отсечка; че младежът, приседнал наблизо, не просто си почива, а общува с Бога (който и да е той). Понякога намирах обяснение и се радвах на своите открития. Перспективата на чешмата е обратна, ‛иконна“ и това подсъзнателно изтъква нейната значимост. При младежа съвсем лека промяна в позата превръща почивката в медитация. Почти неуловим нюанс в цвета на хълма го трансформира от възвишено сакрално място в обичаен елемент от есенен пейзаж.

В повечето случаи обаче предпочитах просто да гледам. Да възприемам малките яркоцветни картини, оставени чисти, почти без нюанси, в които контрастите – противно на всяка логика, носят спокойствие, а не драматизъм.

И в тази хармония ‛Брус Лий“ се вписва по съвсем различен начин. Не през изнервената неудовлетвореност на съвременния градски човек, а през източното светоусещане, в което простотата е мъдрост. Бях забравила за това. Изложбата ми го напомни тъкмо навреме – преди поредната вълна изнервящи ремонти по софийските улици и в начеващата истерия покрай президентските избори…