През 1987 година за първи път видях работи на Марианжела Анастасова, или както е известна в средите на художниците – Марианж, подредени във фоайето на театър ‛София“. Тогава тя току-що се беше върнала от Франция и вече имаше зад гърба си няколко самостоятелни изложби в Париж, Мексико сити и Манхайм. Във функциониращото през онези години като галерия фоайе на театъра художничката бе представила серия ситопечати и цветни литографии на тема музика и по-точно на тема джаз. В сравнително големи за онова време формати Марианж изразяваше на визуален език как ‛звучи“ музиката според нейните представи – много експресивно, цветно и с подчертан ритъм. Музикантите в отделните графични листове - всеки завладян от своя инструмент, представляваха обобщени форми, обединени не само от своето занимание, а преди всичко от движението. По този начин Марианж не предаваше състоянията на героите си като сюжет, а като техен органичен вътрешен живот.

Няколко години по–късно, в началото на 90–те, художничката показа в две изложби отново интереса си към музиката - този път предизвикан от фолклора. Творбите й бяха феерия от движения и ритми, непрекъснат диалог между формите, силуетите, пространството и цвета.

После Марианж сякаш се насити на този тип образност и потърси вдъхновение назад във времето, в разточителността на барока, в неговото богатство на форми, в движенията на материята, на гънките и драпериите, в неговите прочути художници. Тя промени не само образността, но и подхода, и техниката, в която работеше. Новите й герои – ангелите и познатите шедьоври на архитектурата и скулптурата на ХVІІ век дълго време присъстваха в изложбените зали – и тук, в България, и по света. Чрез тях художничката постигна метафоризиране на формата, пренасяне или наново интерпретиране на смисъла такъв, какъвто съществува в нейните представи. В тези големи по формат постмодерни творби, изпълнени в техниката на батика, Марианж развихри своя живописен талант, държан ‛изкъсо“ в литографиите и ситопечата. Сега ярката декоративна цветност бе отстъпила мястото си на почти акварелно усещане.

За някои художници обаче идва време, в което търсенето на образи от действителността, от миналото или от другите изкуства вече не е достатъчно вдъхновяващо и тогава те обръщат поглед към самите себе си. Оголено, творчеството изисква обръщане навътре, разрушаване на установените представи и дешифриране на обичайните практики. Така се раждат нетрадиционното мислене, неконвенционалните форми. Мисля, че с последната си изложба ‛Знаци, сенки, ехо“ Марианж извървява този обратен път към собственото си аз. Тя създава тази мултимедийна изложба, която има характер на инсталация, в съавторство с композитора Милен Панайотов. В началото на инсталацията са знаците – пракалено много, прекалено объркващи, те подпомагат, а не пречат на хаоса в градската среда. После три ангела от смола с вградена в себе си светлина водят зрителя в царството на сенките – космически образи, чиито отражения се прожектират върху стените на централната зала. Ядрото на инсталацията е олтарът, върху който ‛тече“ видеокартина с падаща вода, горящ огън или се изсипва сол – цялото това магическо действие е придружено от баене за здраве. Инсталацията завършва с два постера и с обширни библиографски бележки – свидетелства за вярванията на българите от времето преди приемането на християнството в магическата сила на Космоса, на звездите и петте елемента. Разположена в пространството на Криптата, тази изложба получава допълнителна сакралност – в нея сякаш се извършва тайнство, свещенодействие, което освобождава от хаоса на ежедневието и повежда въображението в неподозирани и за самите нас посоки.

Несъмнено, самата Марианж е била завладяна от това тайнство, от езическите ритуали и вярвания, от енергията, която те излъчват и която има силата да коригира съдбата на хората. Това е същата енергия, с която художничката се връща към корените си, към музиката, към бароковите ангели. Ехото – последният елемент от инсталацията, е всъщност отзвук от всичко, създадено от нея досега и нейното отправено послание.