Фламенко - викащият глас на неутешимата човешка мъка, е музика за красивата драма на живота. Тя бе превъплътена в звуци и движения от трупата на Пако Пеня, гостувала в зала 1 на НДК като част от Европейския музикален фестивал. Китаристите Пако Пеня, Пако Ариага, Рафаел Ресио; певеците Мигел Ортега, Имаколада Риверо; Начо Лопес, изпълнител на характерния ударен инструмент кахон, напомнящ дървена кутия, върху която са опънати резонаторни нишки, допълващи с ехото си звука на вибриращото дърво; тримата танцьори Анхел Муньос, Мария Хосе Франко и Рамон Мартинес, разказват ритъма на страстта.

В репертоара им присъстват както всички традиционни фламенко стилове: тона - tonas, солеа -soleas и сигирия –seguiryas, така и новите течения от 60-те години на ХХ век flamenco nuevo, еманципиращи китарата от акомпаниращ в солов инструмент. Спектакълът ‛A Compas! - В ритъм“ протича в редуване на соло, дути, терцети и групови изпълнения – ухажвания, любов, съперничества, спорове, откровения. Глас, китара и танц – ето лексиката на това испанско изкуство.

Във фламенко всичко е повод за музика, във всичко се откриват мелодии. Тялото също е инструмент, докато се движи, то поражда звуци от ударите на краката и ръцете, от прищракванята с пръсти и потупванята по гърдите и бедрата. Всичко звучи, всичко има своя глас. Самата душа е звук, който може да бъде изпят, емоциите са гласове. И болката, и любовта се пеят и танцуват. Всичко звучи, всичко се движи и нищо не може да се укрие от тази стихийна всеозвученост на битието. Гласът придава облик, сътворява образи, в него невидимото става видимо, той прави душата зрима, трепетите на гласа са самата й тъкан. В него тя се извежда от своята тайна и се заявява с цялата си вибрираща оголеност. Душата е подобна на китара – пределно тихото е превърнато в гръм. Този тъй деликатен, с форма на налято със сладък сок тяло, става инструмент, надарен с неподозирана мощ. Не само плаче и шепне, но в него бушуват бури, проехтява гнева и се чуват тътените на страстите. Защото страстта е съдба, страстта е умението животът да се преживява в пълнота без въздържание, екстатично; да се доловя острия вкус на неподправеното. Затова и цветовете на тембрите, гласовете и тъканите са наситени, крайни и ярки като южната светлина, която омаломощава тялото, поражда видения и довежда до лудост.

Това е музика, която не може да се постигне без вдъхновение, без удивителна виртуозност, без страст и душа, ето защо и изпълненията на групата, и на самия Пако Пеня са на ръба на реалността, те непрекъснато избухват, взривяват тишината. От бързо се преминава към още по-бързо и така до шеметна скорост, от ликуващо щастие към разкъсваща болка, проникваща до костите. Гласовете не просто пеят, те плачат, пронизват с мъка, молят се, дори ругаят, а провикванията са ту от наслада, ту от гняв. Тялото във фламеко движението е изопнато - струна на страстта, то следва беснеещия ритъм на душата, краката тропат, подкачат, почти политат. Движенията като цяло са резки, остри, отривисти, гневни. Всичко е танц - любовта, ревността, споровете се разрешават чрез танц. Мария Хосе покорява с властта на движението си и с грацията на своята гъвкавост, ръцете й, въпреки крехкостта си, излъчват сила. Аристократичният Муньос и страстният Мартинес се надиграват за вниманието на жената. Дуетът им е дуел от стъпки и ядни пируети с красив синхронен финал. И тримата танцьори притежават великолепна техника, скоростта удивлява, движенията стават почти невидими в тези бързи серии от стъпки. Всеки един от тях има и свой солов номер, който изтръгва овации. Съсредоточеният лицеизраз, с присви вежди и стиснати устни, ограничава усмивката. Страстта е толкова силна, че всяка емоция се изживява като болка в самата тъкан на плътта. Ръцете, свити в лактите, са гневни мълнии, острите геометрични движения завършват в пръстите, които разперени се гънат и променят енергията. Бедрата се люлеят, отварят, съблазняват. Стъпките следват ритъма на кръвта, а когато той се превърне в пароксизъм, се танцува на самия връх на обувките – в солото на Мартинес.

Фламенко е израз на трагичното чувство за живота, за неминуемата обреченост на времето и неспособността да се съхрани нищо в този изтичащ свят, дори и любовта. Това е глас, пеещ до ръба на лудостта, глас, който гледа без страх оголения ужас на живота, но и цялата му прелест. Фламенко е тревожното съществуване без тишина. Гневни звуци, без вглъбение, екстаз вън от тялото, любов, оголила душата, и самата душа – изпята, извикана, изтанцувана и разтърсена.