‛Винаги съм обичал да се смея и да карам и другите да се смеят. Даже някои казват, че това, последното, го постигам много добре и с нотите. Какво да се прави? Смешен човек- смешен композитор! Може би за това обичам онази френска песничка ‛Je vois la vie en rose“.“

Така преди време Жул Леви се самоформулира в книгата си ‛Виждам живота… в розово“. Усмивката на Жул Леви бе най-пълен знак за неговата музикантска същност. Така се усмихва човек, който е щастлив, че се занимава с нещо, което му е най-присъщо. За което е роден. Той беше наистина роден музикант. И нямаше нищо по-естествено за него да превръща всичко в музика.

Композиторът Жул Леви се интересуваше действително от всичко. Като едно голямо дете искаше да опита всичко в музиката. Без да скрива страстта си към сцената. За нея той сътвори чудни опуси. В музиката ни още няма аналог на ‛Панаир в София“. В края на 60-те балетът му ни напомни уникалната българска атмосфера преди Девети септември. Бе направо хит!

Жул написа и първия български мюзикъл ‛Момичето, което обичах“. За любимия си музикален театър той създаде много. Там мина по-голямата част от живота и на диригента Жул Леви. Един диригент, с когото всички се чувстваха сигурни, спокойни и щастливи.

Изобщо той винаги създаваше атмосфера на радост и безметежност. Широка, блага душа! Просто бяла лястовица сред изпънатите от амбиция и честолюбивост абонати за слава и награди!

Каквото и да пишеше – опера или симфония, квартет или пиеса за духов оркестър, попмузика, аранжимент или обработка на сефарадска песен, Жул винаги излъчваше щастие.

Той беше действително изумително работлив. Животът го бе научил, че нищо даром не иде. Животът му бе поднесъл и твърде драматични моменти, но той никога не злоупотреби с тях. Вместо това работеше яко, знаеше, че докато моливът му пише върху партитурния лист, ще върви и животът. Отнасяше се към ‛високите творчески теми“ като човек на занаята, когото не могат да залъжат лесно - особено когато нещата опрат до знанията, до наглед най-простичките неща в авторството. Това не му попречи да напише качествена симфонична и камерна музика, да претвори ‛Пътят към София“ в опера или да увековечи циганската ‛Чай шукарие“ в ‛Празник в западния парк“.

Имаше мирогледа на гражданин на света. Говореше много езици и на всички езици умееше да разказва страхотно вицове. Обичаше да бъде в центъра на смеещи се хора. И ако имаше някаква амбиция – то това беше да те разсмее! В душата му винаги сякаш имаше пространство и за шегата. Освен за музиката. Може би това е характерно за добрите хора – да се усмихват на суетата и разните мании, дето ходят по света и дето разболяват.

За корица на своята книга Жул Леви бе избрал репродукция, изобразяваща уличен музикант-тромбонист: ‛Може доскоро да е бил първи тромбонист на някой голям оркестър, но животът го е докарал до това да свири с обърната шапка на земята. Но той въпреки това свири! Така сме!“ Едно музикантско кредо, пред което се сваля шапка!

Жул Леви почина на 3 юни, 16 дни преди да навърши 76 години!

Поклон пред паметта на светлата личност!