Поетическата книга на Мария Гюрова ‛Нищо не е различно. Нищо не е същото“ много добре знае как да те изиграе, да те подмами да я пожелаеш. Книжното тяло изглежда като обшивано ръчно, имитира стара тетрадка, чиито страници са подвързани с кафява връв. Вътре хартията е грапава, в два различни цвята - жълтеникав и бял, които маркират и съдържателното отделяне на двете части на текста – ‛нищо не е различно“ и ‛нищо не същото“. Коричното оформление също играе с метафората на ръката, като имитира като че ли пръски туш и боя, оставени фриволно, но достатъчно естетски от нехаен жест на ръката. Ако има награда за графично оформление на книжното тяло, то издателство ‛Стигмати“ е безспорен фаворит с наистина прекрасно изглеждащите си книги. Но тук е важно друго: стиховете от ‛Нищо не е разлино. Нищо не е същото“ се отнасят към прекрасното корично оформление през една обща метафора на отношението външно – вътрешно. Естетиката им, както и естетиката на книжната форма, която ги е приютила, се разтваря в повърхността, в повърхнинното, в релефа на формите и фигурите, които симулират глъб, но тя е само привидна. Стиховете в книгата са прекалено маниерни, прекалено много залагащи на външната естетизация на образите. А естетиката на стила не винаги гарантира философизация на образите, макар да я експонира като налична. Тя по-скоро е свидетелство за това противопоставяне между максималко външно разгръщане на образите и минимализиране на вътрешната им философска глъб.

Книгата е добра илюстрация на противопоставянето между форма и съдържание. И като илюстрация тя е почти съвършена – единна в съвкупността си от поетически стил, оформление и заглавие. Самото заглавие прилича на философски епиграф – ‛Нищо не е различно. Нищо не е същото“, който би могъл да даде ключ към поезията вътре. Тази тенденция формално съдържателно е поддържана и в разполовяването на заглавието на две в двете части на книгата (‛Нищо не е различно“ и ‛Нищо не е същото“). Само че сложната и красивата реторика на фразата, философизма на озаглавяването не само синхронизира стиховете вътре, но и си остава чисто формална, тя не се разгъва, а дава единствено някаква допълнителна мъглява тежест на стила, която не намира излаз в глъбта на посланието, а в маниерността на изказа. Поезията в книгата не предполага вдълбочаване, въпреки че привидно е прицелена точно в това. В крайна сметка се изчерпва в красивата премереност на фразите и философската патетизация на посланията. Стилът на стиховете остава някак встрани от обектите, които поетически възкресява, за да се задвижи от формалното им естетическо преекспониране. Важното е как стилът ‛рисува“ нещата, които описва повече от самите съдържания, вложени в говоренето. Затова и реките, които текат вътре в нас, планините и залезите, пустите крайбрежия, сенките от морското дъно и ранната гореща светлина са по-скоро отличителни белези на една портретност, на една маниерност на стила. Без да отказваме голямата доза софистицираност на тази маниерност, тя си остава прекалено формална, портретна, повърхносттна, за да е възвишена, защото отделя по-голямо внимание на това, как нещата стоят пред нас, отколкото на тяхната същност. И основното тук отново е естетиката на формите, за сметка на съдържанието на обектите. Така в поезията на Мария Гюрова формалното изиграване на реалностите, състоянията и усещанията, потиска тяхното съдържание, което макар книгата да желае да изпише като утаено в меланхолията на преживяното, по-скоро липсва.

Подвеждаща е и позицията на субекта на тази поезия, който в желанието си да придаде философска глъб на ситуациите, които разиграва, заема междинната позиция да е нито в ситуацията, нито отвъд нея. Но тази му позиция отново е стилизация, защото в крайна сметка това, което поезията случва е изказано през един аз, през неговата лична връзка със заобикалящото. Затова и отделните стихове, макар да разиграва философски опуси, потъват до голяма степен в банално личното.

И все пак тревожното в поезията на Мария Гюрова е тази естетика, която превръща образите в твърде стилизирани, музеизиран и маниерни. Естетика, която в крайна сметка потиска философията на образа.