Пиесата се казва ‛norway.todаy“, а авторът е Игор Бауерзима. Преведена е на над 15 езика и само в Германия има над 60 постановки.

Представлението се казва julia@romeo.com, а режисьорът е Георг Жено. Работи в Германия, Русия и др. Пиесата на Бауерзима поставя в родината си Украина.

Промяната в заглавието не е случайна. Тя директно насочва не към обобщеното – ‛Норвегия днес“, а към личното, конкретното – към преобърната в Интернет вечна история между Ромео и Жулиета. Преобърната, тъй като играта съвсем не е ‛за любов тъй свята и съдба тъй клета, като тази на Ромео и Жулиета“. Историята е за самоубицийци. Много млади.

Момчето Август и момичето Юлия се запознават в chatroom-a, съдето тя си търси партньор за самоубийство. Има много подобни chat-ове като suizitchat, например. Тя печели добре. Той – не. Но и двамата решават да се самоубият заедно. Нищо романтично, както е станало ясно.

На сцената – нищо особено. Има два бели куба, един екран и един хладилник, пълен с водка – това са провизиите им за скока в планината преди самоубийството. Спектакълът показва разпънатия миг преди скока. Тя е облечена с джинси и фланелка без ръкави. Със скиорска шапка и ръкавици. Той е с тишъртка и джинси. Носи очила. Актрисата самоиронично разиграва всяка ситуация в нощта преди скока. Като таралеж тя демонстративно изважда иглите на агресията и иронията, за да скрие емоцията и несигурността. Тя води играта. Той се включва и запалва. Диалогът е ироничен и игрови. Актьорите го водят бързо и нервно. Играят ‛ролите“ си преди скока така, както си ги представят.

Наталия Шевченко и Евгений Авдеенко изиграват последната нощ в палатката и първата сексуална среща като поредица от нелепици и недоразумения, с напрежение и чувство за хумор. После поемат следващите си нови роли и започват да записват последните си думи към близките. Правят го така, както са гледали да става в киното. Тя се преоблича за ‛снимки“. Следват ‛монолозите“ пред камерата. Тоест, те сглобяват образите си като поредица от ‛роли“, които си представят в подобна ситуация.

Разминаването между представите им и това, което снимат и викат пред камерите, предизвиква смеха сред публиката. Изобщо режисьорът е решил да постави тази иначе съвсем не весела пиеса забавно, на места играта звучи доста инфантилно, но това е вероятно тъкмо защото му се иска тя да прозвучи още по-сериозно. Представлението разчита на сериозността зад кадър, на замислянето след ‛играта“, след финала.

Дали се самоубиват накрая? В пиесата – не. Но в украинското представление виждаме двете анимационни фигурки на екрана, стопирани преди скока, без да е ясно дали реалните се отказват или също скачат. Като на игра.