Миналата седмица в рамките на фестивала ‛Осмата муза“ – радио и телевизионни програми за изкуство и култура, организиран и провеждан от Националния дворец на културата, се състоя една нова инициатива – проект на доц. Георги Лозанов – ‛Критическа бригада“. Цитат от поканата: ‛Идеята е най-популярните, активни и успешни медийни експерти, теоретици, анализатори критически да огледат и да представят медийната среда и лицата на медиите през последната година“. Край на цитата. Поканени са: Георги Лозанов, Владимир Михайлов, Васа Ганчева, Димитър Найденов, Мартин Карбовски, Димитър Камбуров, Вяра Ангелова, Явор Койнаков, Орлин Спасов, Митко Новков. Отзовалите се са: Вяра Ангелова, Георги Лозанов, Димитър Камбуров, Митко Новков. С други думи, камерно участие пред камерна публика. И никакви медии.

Липсата на медии на срещата можеше да предизвика меланхолия. У мен не, у другите отзовали се – доколкото схванах, също не. Предизвика обаче размисъл за смисъла на медийната и въобще на всяка критика. Как да се случи тя, след като онези, за/към/на които е посветена, са безразлични към нея? И въобще колко критиката е важна в рамките на цялото общество, не само в специализираните среди? След като и то май не е особено любопитно или загрижено за нея.

Защо? Модерната дума ‛критика“ идва от старогръцкото ‛kritis“, което в първото си значение ще рече: ‛отделяне, разделяне; раздор, спор, борба; избор“. Чак после се превръща в днешното даване на оценки. Но все пак първото значение се запазва, макар и интуитивно: критиката отделя нещо от общото поле, парцелира го, противопоставя го на друго/други, за да го избере – като положителен или отрицателен пример. В този смисъл в едно пространство на едро, окрупняващо, общо – донякъде дори елементарно говорене, критиката се явява нещо като занимание за отшелници, самотници, странни птици. Защото тя диференцира, усложнява, детайлизира: конкретно за телевизията тя не може да каже и не бива да казва, че ‛Цялата телевизия е лоша“, а че ‛Ето това телевизионно предаване е лошо, но пък ето това е добро“. И съответно дава аргументи.

Критиката е излишна, защото призовава да се мисли сложно, конкретно, качествено, не просто, общо и количествено. И колкото повече се старае да мисли по първия начин, толкова повече става камерна, както и обратното, разбира се.

В този ред можем и да открием онова, което прави една критика добра, респективно лоша. Добрата критика не е масова критика, тя се случва в малки пространства. Тръгне ли да търси масовост, тя губи качеството си на критика, превръща се в реклама. Добър пример са антрефилетата в ежедневниците за книги: с малки изключения (в. ‛Сега“) там няма никаква критика, единствено PR акции. Затова камерността на срещата в НДК не е неслучване на критическото, напротив – дава основания да се мисли, че то се случва и че се случва добре, качествено. Да мислиш критически и да действаш критически не означава да мислиш и да действаш количествено – ето го големият смисъл на критиката. Всичко останало е неин не-смисъл, нейно безсмислие.

Ако социумът не е загрижен за критиката, толкова по-зле за социума. За медиите същото важи с още по-голяма сила...