Спомени за Иван Вазов и неговите близки
Добре знаем, че спомените не носят потенциала на един дневник, в който има по-точни записи на случващото се… И все пак именно мемоарите са от най-ценните извори за личности и събития. Макар до ден-днешен да стои отворен въпросът доколко лични документи могат да бъдат ползвани като исторически извори, емоционалната им обагреност дава още по-интересен ракурс към миналите времена. Събраните материали от Вера Вазова – цигулков педагог, дъщеря на ген.Георги Вазов и племенничка на народния поет Иван Вазов, не правят изключение.
Вера Вазова е съхранила ценна информация за цялата си фамилия. Родствениците й оживяват пред нас, забегнали от родния Сопот след голямото нападение на турците през 1877 г., оживява и ужасът от трагичните събития в по-далечното минало на града, но и от живота в свободна България. Прочее, челядта на Минчо Вазов е голяма: Иван, Никола, Киро, Ана, Георги, Михаил, Вълка, Владимир, Борис. Бащата на поета е заклан от турците - и Съба Вазова сама отглежда децата си.
В книгата си Вера Вазова помества откъси от спомените както на баба си, така и на своите чичовци, но най-ценни за нас са собствените й детски спомени за всеки от роднините й.
За баба й Съба като крепителка на семейството, обичаща до болка децата и отечеството си. Особено показателни са възгледите на възрастната жена за възпитанието на децата – тя поддържа писмовна връзка с цялата фамилия, щом някой отсъства; събира ги в дома си, отворен и за всички сопотчани, изпаднали в нужда в София. Трогателни са последните й часове, когато тя отново завещава семейството да бъде единно.
Вера Вазова извиква и образите на своите чичовци. Започва с народния поет като човек, обичащ всичките си племенници. Спомня си семейни сбирки с негово участие, как посещава различни утра в нейното училище, как текат репетициите на пиесите му в Народния театър. Вера Вазова пише и за чичо си Никола – предприемчив и практичен; за чичо си Киро – един от първите лекари, завършил висше образование и прекарал живота си в Стара Загора; за леля си Ана, чийто син има един от първите сладкарски магазини в столицата.
Най-много спомени пази Вера Вазова за баща си, ген. Георги Вазов. Учил е в Сопот, после в Априловската гимназия, работил е при чичо си Кирко в Олтеница заедно с Иван Вазов, а по-късно и в Свищов, където заедно с Алеко Константинов е изучавал руски говоримо и писмено и откъдето по предложение на свищовския губернатор е изпратен в Одеса да следва юнкерско училище. След 1880 г. Георги Вазов се завръща у нас и е назначен за трети адютант на генерал-губернатора Александър Богориди. През 1882 г. заминава за Петербург да следва Инженерно военно училище. Връща се в България след Румелийския преврат и взема участие в Сръбско-българската война като ръководител на бойната линия, превзема неприятелските окопи и пленява една полурота, за което получава орден „За храброст‛. След войната преподава във Военното училище, където се сближава с Радко Димитриев, Бендерев, Груев и те го вербуват да вземе участие в детронацията на Александър Батенберг...
След различни перипетии завършва с отличие Академията в Петербург и изгражда много военни обекти в Русия – в Ашхабад, Мерв, на афганската граница, където му помага и брат му Никола. Връщат се в България през 1897 г., когато влиза в сила амнистията за участниците в преврата. Един човек с многостранна дейност, за когото не само е писано много, но и самият той оставя многобройни трудове.
Имал е, да речем, много неприятности с цар Фердинанд, който му скалъпва процес, но скоро ген. Вазов е оправдан. Минавайки в запаса, не унива – пише спомени, отдава се на киноизкуство и музика. През Балканската война е назначен за военен губернатор на Лозенград. Именно при превземането на Одринската крепост се проявяват неговите военоначалнически качества. За пръв път във военната ни история в тази битка той използва наблюдателния балон, телефона, телеграфа, артилерията. След победата е назначен за военен министър за 3 месеца. Не взема участие в Първата световна война, предпочел да печата спомените си. Умира при несполучлива операция.
Вера Вазова разказва и за чичо си Михаил Вазов, който умира млад, застрелян погрешно, без да е взел участие в Русофилския бунт. Тази нелепа смърт е карала ген. Георги Вазов да се чувства косвено виновен и да страда до края на дните си за своя брат. Другият й чичо, Владимир, отдава също като брат си Георги живота си на военното дело. Освен всичките му заслуги, специално Вазова отбелязва, че с неговото активно съдействие са изработени всички строеви и артилерийски устави на нашата армия. А като кмет на София (1926-1932) е направил много за водоснабдяването на столицата с построяването на Рилския и Боянския водопровод, с продължаването на трамвайната мрежа и пр.
Надарен човек е бил и най-малкият брат на Иван Вазов – Борис, завършил право в чужбина и станал доктор по правните науки. Него народният поет оставя за свой универсален наследник. Благодарение на Борис Вазов и съпругата му – художничката Елисавета Консулова, са издадени всички творби на Иван Вазов в издателствата „Факел‛ и „Хемус‛. Той събира спомени от различни хора за Иван Вазов и по повод 100 годишнината от рождението на поета през 1949 г. ги издава в БАН.
В края на книгата авторката помества още два ценни спомена: на брат си Георги и на Събка Фетваджиева, дъщеря на леля й Вълка. Събка най-дълго е живяла в един дом с Вазов и затова спомените й за него са достатъчно подробни. Описва го като човек с ‛редовен живот“, с уравновесен характер и фино чувство за хумор, разказва за разходките им в Бов и Елисейна. Интересни са спомените й и за проф. Шишманов и за дружбата му с Иван Вазов. Струва си да прочетем в тези спомени и за дружбата на Иван Вазов с Евгения Марс, към която Събка е запазила чуства на симпатия. Малкото момиче е било своеобразен „пощальон‛ помежду им и смята, че хората трябва да бъдат благодарни на Марс, че е „подсладила‛ късните дни и душа на поета. Добрите му чувства към нея са съвсем противоположни на тези към Атина Болярска, с която е имал нещастен брак от 1 година и 3 месеца. Внушават точност и спомените на Събка и за приготовленията и честването на юбилея на писателя, както и непосредствените й свидетелства за смъртта на Иван Вазов.
Книгата на Вера Вазова е щастлива проява на достойно изпълнен дълг към фамилията Вазови.
Вера Вазова е съхранила ценна информация за цялата си фамилия. Родствениците й оживяват пред нас, забегнали от родния Сопот след голямото нападение на турците през 1877 г., оживява и ужасът от трагичните събития в по-далечното минало на града, но и от живота в свободна България. Прочее, челядта на Минчо Вазов е голяма: Иван, Никола, Киро, Ана, Георги, Михаил, Вълка, Владимир, Борис. Бащата на поета е заклан от турците - и Съба Вазова сама отглежда децата си.
В книгата си Вера Вазова помества откъси от спомените както на баба си, така и на своите чичовци, но най-ценни за нас са собствените й детски спомени за всеки от роднините й.
За баба й Съба като крепителка на семейството, обичаща до болка децата и отечеството си. Особено показателни са възгледите на възрастната жена за възпитанието на децата – тя поддържа писмовна връзка с цялата фамилия, щом някой отсъства; събира ги в дома си, отворен и за всички сопотчани, изпаднали в нужда в София. Трогателни са последните й часове, когато тя отново завещава семейството да бъде единно.
Вера Вазова извиква и образите на своите чичовци. Започва с народния поет като човек, обичащ всичките си племенници. Спомня си семейни сбирки с негово участие, как посещава различни утра в нейното училище, как текат репетициите на пиесите му в Народния театър. Вера Вазова пише и за чичо си Никола – предприемчив и практичен; за чичо си Киро – един от първите лекари, завършил висше образование и прекарал живота си в Стара Загора; за леля си Ана, чийто син има един от първите сладкарски магазини в столицата.
Най-много спомени пази Вера Вазова за баща си, ген. Георги Вазов. Учил е в Сопот, после в Априловската гимназия, работил е при чичо си Кирко в Олтеница заедно с Иван Вазов, а по-късно и в Свищов, където заедно с Алеко Константинов е изучавал руски говоримо и писмено и откъдето по предложение на свищовския губернатор е изпратен в Одеса да следва юнкерско училище. След 1880 г. Георги Вазов се завръща у нас и е назначен за трети адютант на генерал-губернатора Александър Богориди. През 1882 г. заминава за Петербург да следва Инженерно военно училище. Връща се в България след Румелийския преврат и взема участие в Сръбско-българската война като ръководител на бойната линия, превзема неприятелските окопи и пленява една полурота, за което получава орден „За храброст‛. След войната преподава във Военното училище, където се сближава с Радко Димитриев, Бендерев, Груев и те го вербуват да вземе участие в детронацията на Александър Батенберг...
След различни перипетии завършва с отличие Академията в Петербург и изгражда много военни обекти в Русия – в Ашхабад, Мерв, на афганската граница, където му помага и брат му Никола. Връщат се в България през 1897 г., когато влиза в сила амнистията за участниците в преврата. Един човек с многостранна дейност, за когото не само е писано много, но и самият той оставя многобройни трудове.
Имал е, да речем, много неприятности с цар Фердинанд, който му скалъпва процес, но скоро ген. Вазов е оправдан. Минавайки в запаса, не унива – пише спомени, отдава се на киноизкуство и музика. През Балканската война е назначен за военен губернатор на Лозенград. Именно при превземането на Одринската крепост се проявяват неговите военоначалнически качества. За пръв път във военната ни история в тази битка той използва наблюдателния балон, телефона, телеграфа, артилерията. След победата е назначен за военен министър за 3 месеца. Не взема участие в Първата световна война, предпочел да печата спомените си. Умира при несполучлива операция.
Вера Вазова разказва и за чичо си Михаил Вазов, който умира млад, застрелян погрешно, без да е взел участие в Русофилския бунт. Тази нелепа смърт е карала ген. Георги Вазов да се чувства косвено виновен и да страда до края на дните си за своя брат. Другият й чичо, Владимир, отдава също като брат си Георги живота си на военното дело. Освен всичките му заслуги, специално Вазова отбелязва, че с неговото активно съдействие са изработени всички строеви и артилерийски устави на нашата армия. А като кмет на София (1926-1932) е направил много за водоснабдяването на столицата с построяването на Рилския и Боянския водопровод, с продължаването на трамвайната мрежа и пр.
Надарен човек е бил и най-малкият брат на Иван Вазов – Борис, завършил право в чужбина и станал доктор по правните науки. Него народният поет оставя за свой универсален наследник. Благодарение на Борис Вазов и съпругата му – художничката Елисавета Консулова, са издадени всички творби на Иван Вазов в издателствата „Факел‛ и „Хемус‛. Той събира спомени от различни хора за Иван Вазов и по повод 100 годишнината от рождението на поета през 1949 г. ги издава в БАН.
В края на книгата авторката помества още два ценни спомена: на брат си Георги и на Събка Фетваджиева, дъщеря на леля й Вълка. Събка най-дълго е живяла в един дом с Вазов и затова спомените й за него са достатъчно подробни. Описва го като човек с ‛редовен живот“, с уравновесен характер и фино чувство за хумор, разказва за разходките им в Бов и Елисейна. Интересни са спомените й и за проф. Шишманов и за дружбата му с Иван Вазов. Струва си да прочетем в тези спомени и за дружбата на Иван Вазов с Евгения Марс, към която Събка е запазила чуства на симпатия. Малкото момиче е било своеобразен „пощальон‛ помежду им и смята, че хората трябва да бъдат благодарни на Марс, че е „подсладила‛ късните дни и душа на поета. Добрите му чувства към нея са съвсем противоположни на тези към Атина Болярска, с която е имал нещастен брак от 1 година и 3 месеца. Внушават точност и спомените на Събка и за приготовленията и честването на юбилея на писателя, както и непосредствените й свидетелства за смъртта на Иван Вазов.
Книгата на Вера Вазова е щастлива проява на достойно изпълнен дълг към фамилията Вазови.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
