Имало едно време един град, който се казвал София. Този град бил умерено подреден, сравнително интересен и малко сив. Минали години, променили се времената и хората, променил се и градът. Промени настъпили и в правилата... Всъщност такива като че ли изобщо престанали да съществуват. Всеки започнал да строи където намери, започнал да лепи, драска и къса, където свари... И така един ден градът станал почти неузнаваем. Донякъде по-интересен и по-шарен отпреди, но пък нещата започнали да излизат от контрол и скоро той се превърнал в не чак дотам приятно място за живеене. Лошото е, че това ставало бавно, процесът бил като че ли безкраен и хората, които живеели в този град, престанали да забелязват тези промени...

Може би така би звучал един приказен разказ (но не в магично-положителния смисъл) за метаморфозите във визуалния облик на София, станали по-осезателни през последните десетина години. За съжаление фактите, които ни заобикалят, съвсем не са приказни. Един малко по-мек начин да се обърне внимание върху това е намерила Мария Василева чрез представянето на 10 художници в изложбата ‛(Гр)адски приказки“ в СГХГ. По-голямата част от тях са участвали в приключилия неотдавна Визуален семинар, организиран от Института за съвременно изкуство, София, чиято цел беше именно откриването на ‛визуални нередности“ и артистичното интерпретиране на проблемите в градската среда със средставата на фотографията, живописта, видеото, нет-арта, инсталацията...

Произведенията, включени в настоящата изложба, представят различни гледни точки към средата и хората. Някои показват нещата такива, каквито са – в ‛неутралното“ пространство на галерията те сами говорят за себе си. Други правят артистичен ‛коментар“ като иронизират или хиперболизират отделни явления от софийското ежедневие. Красимир Терзиев например използва темата за многобройните бездомни кучета, които в неговите ‛Постурбанистични пейзажи“ (2003) изскачат отвсякъде с огромните си размери. Лъчезар Бояджиев е ‛преувеличил“ размерите на билбордовете до степен да ‛закриват слънцето“ в ‛Раят на билборда“, 2005. Отново можем да видим и находчивата му работа с прането, простряно на фасадата на Парламента, където то си стои съвсем естествено. Огромна е и работата на Вероника Цекова (300/90 см), имитираща бутилка от Кока-Кола, пълна с прясно мляко (‛Реконструирана идентичност“, 2002-2005). Находчив начин да се привлече вниманието към олющените мазилки по фасадите на софийските сгради е намерил Кирил Прашков в цикъла фотографии ‛Отговорна живопис“ (2005), където познатите ни не/намеси са се превърнали в своеобразна абстрактна живопис. Погледът на Самуил Стоянов пък е отправен към тъжната гледка на бетонен софийски квартал. Заглавието на живописното му платно ‛Запустелите наследства“ (2001) говори само по себе си...

Макар и произведенията да изглеждат донякъде забавни, всъщност те успяват да покажат по достатъчно ярък и конкретен начин днешния образ на столицата, който съвсем не е приказен. Играта на думи в заглавието на изложбата може да се приеме и като предупреждение – ако нещо не се направи, какъв ли ще е краят на тази (гр)адска приказка?