От пейзажа до… изкуството
Изложбата "Места" на Греди Асса в галерия "Арт 36“"предполага писане на трактат. Тройките малки акварели, съставени от "Пейзаж от натура", "Вътрешен пейзаж" и "Абстрактен пейзаж", представят самия процес на създаване в изкуството, онагледяват клишето за реалността, ‛пречупена през призмата на художника“.
В случая художникът оптимално е избрал мащаба на това свое артистично (себе)изследване – на ръба на миниатюрата, което максимално съсредоточава погледа на зрителя и не му позволява разсейване с дълги странични преходи. Пространството на галерията допринася за съсредоточаването, създавайки условия за интимно общуване с произведенията. В процеса на което можем да размишляваме колкото за фундаментите на изкуството въобще, толкова и за конкретните артистични визии на Греди Асса.
Пейзажите от натура напомнят, че още самото ‛виждане“ на света и неговите съставни части е индивидуално, което поставя под съмнение самата възможност за обща реалност. Дори когато художникът най-добросъвестно се стреми към достоверно изобразяване, неговият поглед улавя едни детайли повече от други, впечатлява се от дадени подробности за сметка на други, изтъква уникалността на определени елементи пред баналната безинтересност на други и т.н. Още на този етап си давам сметка като зрител, че ако двамата с художника гледаме в един и същи момент една и съща селска улична сцена например, със сигурност ще забележим и откроим съвсем различни неща. Но неговият поглед е по-важен, разбира се, защото цели изкуство, а моят – просто ориентиране.
Вътрешните пейзажи показват по-нататъшната артистична ‛преработка“ на реалността. Те са етапът, в който конкретните обекти – къщи, дървета, животни, хора, се превръщат в композиции от форми и цветове. Конкретиката, която все още се чете в рисунките по натура, започва да се претопява в обобщения. Дърветата се сливат в общо очертание, къщи и огради се свеждат до линейни маркировки, хора и животни се бележат с няколко петънца – в случай, че въобще останат в композицията. Защото при този вътрешен пейзаж, вече дистанциран от натурата, отделните елементи се променят като значение. Хълмът на заден план например може да се окаже по-важен от къщата и неговата дъга да я притисне, измести и дори да я елиминира. Отделен е въпросът, че дъгата вече е тъмносиня, ‛хвърлена“ със свободен замах и отекваща в две петънца встрани. Там, където преди бяха дърветата…
Дали са те, е въпрос, който все още можем да си зададем при вътрешния пейзаж (той продължава да трепти около натурата или около спомена за нея). Но въпросът става безпредметен при абстрактния. Защото в него пейзажът е съвсем условно понятие. Артистичната преработка го е извела до няколко линии и петна, естетически валидни сами по себе си, в които можем да насложим пейзажни елементи, ако изпитваме потребност от това.
Аз нямам такава потребност. Още повече, че художникът ме е убедил да не я изпитвам. В грубата схема, която очертах и която пропуска характерните за Греди Асса изящества, тънкости и деликатности, съм извървяла пътя от пейзажа до идеята за пейзаж, тоест – до изкуството. И съм го направила с огромно удоволствие…
В случая художникът оптимално е избрал мащаба на това свое артистично (себе)изследване – на ръба на миниатюрата, което максимално съсредоточава погледа на зрителя и не му позволява разсейване с дълги странични преходи. Пространството на галерията допринася за съсредоточаването, създавайки условия за интимно общуване с произведенията. В процеса на което можем да размишляваме колкото за фундаментите на изкуството въобще, толкова и за конкретните артистични визии на Греди Асса.
Пейзажите от натура напомнят, че още самото ‛виждане“ на света и неговите съставни части е индивидуално, което поставя под съмнение самата възможност за обща реалност. Дори когато художникът най-добросъвестно се стреми към достоверно изобразяване, неговият поглед улавя едни детайли повече от други, впечатлява се от дадени подробности за сметка на други, изтъква уникалността на определени елементи пред баналната безинтересност на други и т.н. Още на този етап си давам сметка като зрител, че ако двамата с художника гледаме в един и същи момент една и съща селска улична сцена например, със сигурност ще забележим и откроим съвсем различни неща. Но неговият поглед е по-важен, разбира се, защото цели изкуство, а моят – просто ориентиране.
Вътрешните пейзажи показват по-нататъшната артистична ‛преработка“ на реалността. Те са етапът, в който конкретните обекти – къщи, дървета, животни, хора, се превръщат в композиции от форми и цветове. Конкретиката, която все още се чете в рисунките по натура, започва да се претопява в обобщения. Дърветата се сливат в общо очертание, къщи и огради се свеждат до линейни маркировки, хора и животни се бележат с няколко петънца – в случай, че въобще останат в композицията. Защото при този вътрешен пейзаж, вече дистанциран от натурата, отделните елементи се променят като значение. Хълмът на заден план например може да се окаже по-важен от къщата и неговата дъга да я притисне, измести и дори да я елиминира. Отделен е въпросът, че дъгата вече е тъмносиня, ‛хвърлена“ със свободен замах и отекваща в две петънца встрани. Там, където преди бяха дърветата…
Дали са те, е въпрос, който все още можем да си зададем при вътрешния пейзаж (той продължава да трепти около натурата или около спомена за нея). Но въпросът става безпредметен при абстрактния. Защото в него пейзажът е съвсем условно понятие. Артистичната преработка го е извела до няколко линии и петна, естетически валидни сами по себе си, в които можем да насложим пейзажни елементи, ако изпитваме потребност от това.
Аз нямам такава потребност. Още повече, че художникът ме е убедил да не я изпитвам. В грубата схема, която очертах и която пропуска характерните за Греди Асса изящества, тънкости и деликатности, съм извървяла пътя от пейзажа до идеята за пейзаж, тоест – до изкуството. И съм го направила с огромно удоволствие…
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
