Достоевски в сапунка
След Венеция и Париж от ‛Всеки казва: ‛Обичам те‛ (1996), сега Уди Алън ни отвежда в Лондон. След песните и танците, на ред е операта. След ‛Престъпления и прегрешения‛ (1989) и ‛Мистериозно убийство в Манхатън‛ (1993) Уди Алън отново проектира убийство. Ала няма и повей от криминалната мистерия на предишните филми. Нелепо е обаче допускането, че е пропуснат ‛Престъпление и наказание‛ на Достоевски...
Уди Алън опознава Лондон, снимайки - с новия си оператор Реми Адефаразин и с почти непознат екип. И без себе си на екрана. Резултатът е ослепителен – кортове, галерии, опери, замъци, улици, заведения, входове, апартаменти, паркове се наслагват като живописна стилизация на днешния английски бомонд. Зашеметяваща опаковка с арийна украса в кадър и отвъд (Верди, Доницети, Росини, Пучини…) като лирично-ироничен контрапункт.
Крис Уилтън (Джонатън Рийс Мейърс) е благовъзпитан ирландец с минало на тенисист и с настояще на треньор в престижен клуб. Още в началото на кариерата си обаче среща богатия наследник Том (Матю Гуд). Сближават се тутакси от общия захлас по операта. Крис държи в ръцете си ‛Престъпление и наказание‛. Виждаме корицата в едър план. И слушаме ‛Любовен елексир‛. Неизбежно е – по него си пада Клои (Емили Мортимър), стилно-неврзачната сестра на Том. Започва Кристовият ‛Път към висшето общество‛. Но ето, че се появява блондинката Нола Рийс (Скарлет Йохансон) – американска кандат-актриса в Лондон и годеница на Том. Крис е в нокдаун от ероса, който тя бълва през бялата си шемизетка. Страстта им е гейзерна и незабелязана. Том на свой ред я зарязва и се жени за подходящо момиче. Крис – за сестра му. Междувременно е започнал бизнескариера в корпорацията на баща й. След кратко изчезване, Нола грейва отново. Стават свръхсекретни (?!) любовници. Клои страда, че няма бебе. Нола я изпреварва. Очаква Крис да се разведе. Настоява. Той се изнервя. Грабва тъстовата пушка…
Последните десетина години Уди Алън не е спрял да се забавлява, снимайки разни романтични измишльотини. И като че ли все по-трескаво е забавен повече на себе си, отколкото дори на най-вярната си публика. Но в трийсет и шестия си филм до такава степен е затънал в блатото на цитатната епидермалност, че от тинята се вижда само скелетът на сапунка. И е толкова хърбав, горкият, че дори ‛Дързост и красота‛ би го повалила.
‛Мачпойнт‛ е опериран от екзистенциалност. Героите му са бутафорни марионетки, зад чиито механични действия би трябвало да прозира свещената УдиАлънова ирония, но всуе. Дори Скарлет Йохансон, огряла с хамелеонската си дарба ‛Момичето с перлената обица, ‛Изгубени в превода‛, ‛Любовна песен за Боби Лонг‛…, тук е закована в безсмислие.
И пак е чудна.
‛Живеем в свят, където няма кой да те накаже, ако не се накажеш сам‛, бе казал Уди Алън едно време по повод на ‛Престъпления и прегрешения‛. В ‛Мачпойнт‛ стига до абсолюта на своето прозрение. Но навярно световният хаос го е сецнал. На 70 най-остроумният от невротичните интелектуалци в киното изглежда вдъхновен единствено за нонсенс. Но току-виж ни сюрпризирал, както се случи донякъде с ‛Финал по холивудски‛ (2001). Уди Алън неуморно твърди, че не чете нищо за себе си. Аз пък неуморно гледам всеки негов филм, та дори да е ‛Мачпойнт‛.
Уди Алън опознава Лондон, снимайки - с новия си оператор Реми Адефаразин и с почти непознат екип. И без себе си на екрана. Резултатът е ослепителен – кортове, галерии, опери, замъци, улици, заведения, входове, апартаменти, паркове се наслагват като живописна стилизация на днешния английски бомонд. Зашеметяваща опаковка с арийна украса в кадър и отвъд (Верди, Доницети, Росини, Пучини…) като лирично-ироничен контрапункт.
Крис Уилтън (Джонатън Рийс Мейърс) е благовъзпитан ирландец с минало на тенисист и с настояще на треньор в престижен клуб. Още в началото на кариерата си обаче среща богатия наследник Том (Матю Гуд). Сближават се тутакси от общия захлас по операта. Крис държи в ръцете си ‛Престъпление и наказание‛. Виждаме корицата в едър план. И слушаме ‛Любовен елексир‛. Неизбежно е – по него си пада Клои (Емили Мортимър), стилно-неврзачната сестра на Том. Започва Кристовият ‛Път към висшето общество‛. Но ето, че се появява блондинката Нола Рийс (Скарлет Йохансон) – американска кандат-актриса в Лондон и годеница на Том. Крис е в нокдаун от ероса, който тя бълва през бялата си шемизетка. Страстта им е гейзерна и незабелязана. Том на свой ред я зарязва и се жени за подходящо момиче. Крис – за сестра му. Междувременно е започнал бизнескариера в корпорацията на баща й. След кратко изчезване, Нола грейва отново. Стават свръхсекретни (?!) любовници. Клои страда, че няма бебе. Нола я изпреварва. Очаква Крис да се разведе. Настоява. Той се изнервя. Грабва тъстовата пушка…
Последните десетина години Уди Алън не е спрял да се забавлява, снимайки разни романтични измишльотини. И като че ли все по-трескаво е забавен повече на себе си, отколкото дори на най-вярната си публика. Но в трийсет и шестия си филм до такава степен е затънал в блатото на цитатната епидермалност, че от тинята се вижда само скелетът на сапунка. И е толкова хърбав, горкият, че дори ‛Дързост и красота‛ би го повалила.
‛Мачпойнт‛ е опериран от екзистенциалност. Героите му са бутафорни марионетки, зад чиито механични действия би трябвало да прозира свещената УдиАлънова ирония, но всуе. Дори Скарлет Йохансон, огряла с хамелеонската си дарба ‛Момичето с перлената обица, ‛Изгубени в превода‛, ‛Любовна песен за Боби Лонг‛…, тук е закована в безсмислие.
И пак е чудна.
‛Живеем в свят, където няма кой да те накаже, ако не се накажеш сам‛, бе казал Уди Алън едно време по повод на ‛Престъпления и прегрешения‛. В ‛Мачпойнт‛ стига до абсолюта на своето прозрение. Но навярно световният хаос го е сецнал. На 70 най-остроумният от невротичните интелектуалци в киното изглежда вдъхновен единствено за нонсенс. Но току-виж ни сюрпризирал, както се случи донякъде с ‛Финал по холивудски‛ (2001). Уди Алън неуморно твърди, че не чете нищо за себе си. Аз пък неуморно гледам всеки негов филм, та дори да е ‛Мачпойнт‛.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
