Радка Пенчева за музея на Емилиян Станев
- ‛Смъртта на литературата“ стана дотам общо място в изказванията на колегите литератори, че започва да предизвиква все повече съмнения… Какво обаче е мястото на литературните музеи в съвременния живот на страната? Да свидетелстват за края на литературата? Или пък да го отлагат?
- Литературните музеи винаги ще имат място, защото съхраняват човешка памет. И това ще продължава да бъде важно - ако не за литературния, то въобще за културния и социалния живот на страната. Да, действително ние работим с буквално мъртвите писатели, пазим техните ръкописи, публикации в книги и други издания, дори целите им библиотеки. Но музеите имат възможността да бъдат и напълно модерни литературни пространства, благодарение било на научни конференции, било на срещи с писатели, било на изложби…
- И все пак къде поставяте акцент – в консервацията или в здравата връзка с актуалния литературен контекст?
- Разбира се, че и в двете. Има жизнени литературни музеи, но не бива да забравяме, че освен чистото желание на техните служители да правят култура, съществува и въпросът с материалната база… Ние в музея на Емилиян Станев имаме къде да разгръщаме дейност. Дом-паметник ‛Йордан Йовков“ в Добрич, музеят на Гео Милев в Стара Загора, на Вазов и Славейкови в София също предлагат подходящи условия за научни форуми, литературни рецитали, конкурси… А другите? Поради липсата на подходяща база самите музеи не могат да изпълняват функциите си пълноценно.
- Забелязал съм, че извън София литературните музеи заемат нишата на липсващите литературни ‛сборища“, както нарича писателските кафенета и кръчми нашият приятел Михаил Неделчев…
- Точно така е. Не кафене, а сборен пункт за местните автори. Като гледам, в кафенетата се събират по-скоро по политически признак, докато музеите стават притегателен център за естетически сходните писатели.
- Доколкото знам, никой – нито отляво, нито отдясно – не направи опит да присвои политически Емилиян Станев след 10 ноември 1989. За разлика от ситуацията с други автори.
- Може би точно от това става ясно дали един писател е класик. Станев принадлежи на всички и никой не посмя да му посегне. А и той се е пазил да принадлежи на каквато и да било група, което проличава най-добре в неговия дневник.
- И пишман националистите не се интересуват от Емилиян Станев, значи наистина е ‛надреден“...
- Друга е причината: защото не четат достатъчно. Ако имаше някой действително умен между самообявилите се у нас кресльовци за националисти, той щеше детайлно да се заинтересува от на места болезнения патриотизъм на Емилиян Станев. Защото какво е национализмът? Действащ патриотизъм. Той, да кажем, ревностно се е интересувал от съдбата на Македония и когато Тодор Живков заявява, че ние нямаме териториални претенции към нея, писателят отива лично при него, за да го попита кой му дава правото да говори така, след като подобни въпроси получават отговор само от Велико народно събрание. ‛Не му е дошло времето“, отвърнал Живков. В този смисъл и на патриотизма на Емилиян Станев още не му е дошло времето. Ами дружбата на Емилиян Станев с Димитър Талев е продукт именно на грижата към Македония. Писателят неведнъж е заявявал, че България навсякъде граничи със себе си и затова е казвал, че ако продължаваме да водим такава политика, скоро ще се превърнем в балканско наследство на съседите си.
- Да се върнем обаче към музея на писателя. Какво е нужно, за да функционира нормално един литературен музей днес?
- Нашият музеят е не само най-модерният между останалите, той е и най-новият сред тях, което увеличава предимствата му. След смъртта на Емилиян Станев през 1979 близките му в лицето на режисьора Въло Радев, арх. Христо Коев, съпругата му Надежда Станева и др. се събират, да направят концепция за нов вид музей, в който да се съчетаят няколко изкуства: литература, музика, кино, пластика. И по този начин да се избегне направата на традиционна сбирка, която неизбежно доскучава. Тези хора са смятали, че само синтезът на изкуства може да провокира по-сериозен интерес към творчеството на писателя.
Разбира се, едва ли някога ще кажем, че държавата отделя достатъчно за музеите. Нашето здание е ново, едва на 20 години, но вече трябва да подменим покривната му конструкция. Хайде, това ще го направим. Но какво ще стане с музея на Христо Смирненски, който всеки момент ще рухне.
- Ако успеете чрез личния си авторитет да осигурите пари за музея, трябва ли да преминат през касата на Националния литературен музей (НЛМ), част от който е музеят на Емилиян Станев, или ги получавате директно?
- Музеят не е самостоятелно юридическо лице, но даренията минават безпроблемно през счетоводството на НЛМ… А държавата дава на НЛМ пари само за нашите заплати и най-елементарните режийни разноски, за нищо друго…
- А това няма ли да доведе до изчезването на литературните музеи от обществения хоризонт.
- Има такава опасност, и то в прекия смисъл на думата. Някои музеи сигурно трябва да бъдат затворени, защото ще станат опасни за посетителите си. Особено тези, чиито служители работят там, за да си почиват. Но колкото и човек да си обича професията, той не може да извърши сам ремонт на зданието.
- А какви и колко хора идват тук? Като част от образователния процес? Като личен читателски интерес?
- Когато един автор се изучава в училище, неговият музей има стабилен поток посетители. Идват, разбира се, ученици, на които прожектираме примерно фрагменти или целия филм ‛Крадецът на праскови“, защото повестта, по която е сниман, е застъпена в учебната програма. Затова цели випуски минават през нас. Индивидуалните посетители са предимно възрастни хора, най-често гости на града. Има и трета, по-особена група: през лятото във ВТУ ‛Св.св. Кирил и Методий“ се провежда семинар за чуждестранни българисти. Емилиян Станев е не само сред най-превежданите, но и сред най-четените български автори в чужбина и това предопределя интереса на българистите към него.
- А доколко един литературен музей се явява ресурс за академична и изследователска работа?
- Истинските изследователи винаги тръгват от архива в музея. И наследниците на писателите отлично го знаят, когато правят своите дарения. Архивите на онези писатели, които нямат собствени музеи, имат далеч по-трудна съдба: пръснати са в Народната библиотека, Централния исторически архив и къде ли още не.
- Сега, пред 100-годишнината от рождението на Емилиян Станев, има ли нужда от обновяване на експозицията. И въобще, как се развива музеят?
- Слава Богу, обновяването още не лежи пред нас като задача.
- Нямате го в сравнение с музея на Димчо Дебелянов в Копривщица, чиято експозиция стои непроменена, откакто се помня. Да, тя е много добра, но за времето си…
- Ако някой ден решим да променяме концепцията на музея, пред нас ще се изправят много трудности. Върху експозицията имат авторски права наследниците на режисьора Въло Радев. Всяка промяна ще изисква такава огромна преписка с Министерство на културата и въобще… Вижте, стремим се да подменяме техниката. Областната управа ни подари един DVD-player – и сега всички филми, заснети по творчеството на писателя, ще ги прехвърлим от VHS касети на DVD.
- А влиза ли музеят на Емилиян Станев в конкуренция с другите литературни средища на града?
- Литературата на Велико Търново има още обиталища – Градската библиотека, а и други места. Там са читателите, там са писателите. И ние работим много добре с Библиотека „Петко Р. Славейков“, когато ни трябва по-голяма аудитория за организираните от музея прояви. Би трябвало да работим и с ВТУ ‛Св. св. Кирил и Методий“, но те предпочитат един по-затворен живот и рядко правим общи изяви.
- А доколко търновските изследователи се интересуват от Емилиян Станев?
- Нямам чувството, че се отнасят зле към музея – все пак, и те са литератори. А и заедно работихме по конференцията за 90-годишнината на писателя, заедно ще направим и тази за вековния му юбилей.
- Все ми се струва, че филолозите се гнусят от пряката работа с извори, сякаш ще ги инфектира с позитивизъм…
- След смъртта на Илия Тодоров у нас вече няма текстологична школа. Звучи едва ли не еретично, ако човек почне да се занимава и да сравнява авторските редакции на даден текст. Такова отношение към архивите е направо национален нихилизъм. Когато ученият стъпи на територията на писателския архив, тогава той не може да прави много-много свободни съчинения и да твърди, че може да докаже всичко, което си поиска… Без работата в архиви писането за отделно произведение е ужасно лесно.
- Как ще бъде отпразнувана 100-годишнината на Станев?
- Писателят беше забелязан като приоритет в културната програма на ЮНЕСКО за 2007 г., което много ни зарадва. Какво ще правим? Ами, разбира се, един научен форум, материалите от който да публикуваме. Ще издадем и част от обработения архив на писателя, едно ново издание и на литературната анкета с него, направена от проф.Иван Сарандев. Обърнали сме се към община Велико Търново да спонсорира публикуването на четиритомник на писателя на български и един том на английски език. Кандидатстваме съвместно с продуцентска къща „2 ½‛ за пълнометражен документален филм за Емилиян Станев в НФЦ, защото досега няма направен документален филм за него. И други съпътстващи прояви.
- С кои стереотипи за писателя ще се опитат да се преборят празненствата за юбилея му?
- Няма да говоря за стереотипи, а за едностранчивост при интепретацията на творчеството му: според едни литературни критици той е написал най-хубавите неща за природата - и дотук; според други е силен само във философско-историческите си творби; трети пък смятат, че там е пълно с исторически измислици и го извеждат единствено като градски разказвач през 30-те и 40-те. Но всичко изброено показва само достойнствата на творбите му. Представете си обаче 50-те години на ХХ век: никой от професионалните историци още не смее да даде вярна историческа оценка на събитията от 1923 г. И Станев сяда, и 14 години пише ‛Иван Кондарев“, като събира сам спомени на анархисти, земеделци, комунисти, участници в събитията, актуална политическа информация от пресата и отделни издадени книги със спомени, за да се получи най-вярната картина за тях - и изпреварва всички. По същия начин в края на 60-те години решава, че е време да обясни на българския интелектуалец причините за състоянието на обществото - и по подобие на Лион Фойхтвангер, Томас Ман и др. се връща в миналото, за да говори за настоящето. И го прави гениално, особено в ‛Антихрист“. Постиженията му още не са достигнати. Аз ни най-малко не отричам опитите, например, на Владимир Зарев в ‛Поп Богомил и съвършенството на страха“. Той е голям майстор, но на практика е създал една модерна версия, подобна на монолитната история на ‛Антихрист“, разказана обаче чрез четиримата си герои.
- А как си представяте идеалния писателски музей? За мен като юноша първоначално музеят на Емилиян Станев беше шок – нищо общо с вменяваната ми от училище представа за литература, а аскетична визия с много топлота и респект към писателя.
- Имах късмет да видя доста италиански, немски, полски литературни музеи. Музеят на Станев спокойно седи до тях. Пък и не мисля, че другият тип музейни сбирки – автентичните, какъвто е например на Иван Вазов, е по-лош в сравнение с нашия. Просто музеят на Емилиян Станев е направен от негови приятели. В чужбина посетителите на музеи не държат толкова на автентичността на вещите и архивите, там знаят, че с тях работят предимно специалистите, посветени на даден автор, направление. Затова музеите там са по-атрактивни, понякога до степен на бутафория.
- А как ще отговорите на репликата, че така вкарват шоу в сакралното пространство на музея. Реплика, казана примерно от 70-годишен човек.
- Да, ама 70-годишният човек е влизал поне няколко пъти в музей, докато интернет-поколението ще иска да разгледа музея директно в Световната мрежа. Влизаш в сайта – и разглеждаш музея.
- Вие защо направихте тогава сайт на музея?
- За да кажем къде сме, кои сме и какво пазим – и за да подчертаем, че разглеждането на сайта не замества реалното посещение в музея. Камо ли прочитането на книгите на писателя.
- Как обаче си представяте идеалния музей?
- Като живо място в жива градска среда. Говорихме в началото за днешния край на литературата, но тази нагласа винаги си е съществувала. Вижте какво е отношението на технократите към писателите? Смятат ги едва ли не за маргинални хора. Скептично е било и отношението на Емилиян-Станевия баща към литературните занимания на сина му. Същото е с литературните музеи: хем не са в центъра на общественото внимание, хем без тях не можем.
29 март 2006, Велико Търново
Разговора води
- Литературните музеи винаги ще имат място, защото съхраняват човешка памет. И това ще продължава да бъде важно - ако не за литературния, то въобще за културния и социалния живот на страната. Да, действително ние работим с буквално мъртвите писатели, пазим техните ръкописи, публикации в книги и други издания, дори целите им библиотеки. Но музеите имат възможността да бъдат и напълно модерни литературни пространства, благодарение било на научни конференции, било на срещи с писатели, било на изложби…
- И все пак къде поставяте акцент – в консервацията или в здравата връзка с актуалния литературен контекст?
- Разбира се, че и в двете. Има жизнени литературни музеи, но не бива да забравяме, че освен чистото желание на техните служители да правят култура, съществува и въпросът с материалната база… Ние в музея на Емилиян Станев имаме къде да разгръщаме дейност. Дом-паметник ‛Йордан Йовков“ в Добрич, музеят на Гео Милев в Стара Загора, на Вазов и Славейкови в София също предлагат подходящи условия за научни форуми, литературни рецитали, конкурси… А другите? Поради липсата на подходяща база самите музеи не могат да изпълняват функциите си пълноценно.
- Забелязал съм, че извън София литературните музеи заемат нишата на липсващите литературни ‛сборища“, както нарича писателските кафенета и кръчми нашият приятел Михаил Неделчев…
- Точно така е. Не кафене, а сборен пункт за местните автори. Като гледам, в кафенетата се събират по-скоро по политически признак, докато музеите стават притегателен център за естетически сходните писатели.
- Доколкото знам, никой – нито отляво, нито отдясно – не направи опит да присвои политически Емилиян Станев след 10 ноември 1989. За разлика от ситуацията с други автори.
- Може би точно от това става ясно дали един писател е класик. Станев принадлежи на всички и никой не посмя да му посегне. А и той се е пазил да принадлежи на каквато и да било група, което проличава най-добре в неговия дневник.
- И пишман националистите не се интересуват от Емилиян Станев, значи наистина е ‛надреден“...
- Друга е причината: защото не четат достатъчно. Ако имаше някой действително умен между самообявилите се у нас кресльовци за националисти, той щеше детайлно да се заинтересува от на места болезнения патриотизъм на Емилиян Станев. Защото какво е национализмът? Действащ патриотизъм. Той, да кажем, ревностно се е интересувал от съдбата на Македония и когато Тодор Живков заявява, че ние нямаме териториални претенции към нея, писателят отива лично при него, за да го попита кой му дава правото да говори така, след като подобни въпроси получават отговор само от Велико народно събрание. ‛Не му е дошло времето“, отвърнал Живков. В този смисъл и на патриотизма на Емилиян Станев още не му е дошло времето. Ами дружбата на Емилиян Станев с Димитър Талев е продукт именно на грижата към Македония. Писателят неведнъж е заявявал, че България навсякъде граничи със себе си и затова е казвал, че ако продължаваме да водим такава политика, скоро ще се превърнем в балканско наследство на съседите си.
- Да се върнем обаче към музея на писателя. Какво е нужно, за да функционира нормално един литературен музей днес?
- Нашият музеят е не само най-модерният между останалите, той е и най-новият сред тях, което увеличава предимствата му. След смъртта на Емилиян Станев през 1979 близките му в лицето на режисьора Въло Радев, арх. Христо Коев, съпругата му Надежда Станева и др. се събират, да направят концепция за нов вид музей, в който да се съчетаят няколко изкуства: литература, музика, кино, пластика. И по този начин да се избегне направата на традиционна сбирка, която неизбежно доскучава. Тези хора са смятали, че само синтезът на изкуства може да провокира по-сериозен интерес към творчеството на писателя.
Разбира се, едва ли някога ще кажем, че държавата отделя достатъчно за музеите. Нашето здание е ново, едва на 20 години, но вече трябва да подменим покривната му конструкция. Хайде, това ще го направим. Но какво ще стане с музея на Христо Смирненски, който всеки момент ще рухне.
- Ако успеете чрез личния си авторитет да осигурите пари за музея, трябва ли да преминат през касата на Националния литературен музей (НЛМ), част от който е музеят на Емилиян Станев, или ги получавате директно?
- Музеят не е самостоятелно юридическо лице, но даренията минават безпроблемно през счетоводството на НЛМ… А държавата дава на НЛМ пари само за нашите заплати и най-елементарните режийни разноски, за нищо друго…
- А това няма ли да доведе до изчезването на литературните музеи от обществения хоризонт.
- Има такава опасност, и то в прекия смисъл на думата. Някои музеи сигурно трябва да бъдат затворени, защото ще станат опасни за посетителите си. Особено тези, чиито служители работят там, за да си почиват. Но колкото и човек да си обича професията, той не може да извърши сам ремонт на зданието.
- А какви и колко хора идват тук? Като част от образователния процес? Като личен читателски интерес?
- Когато един автор се изучава в училище, неговият музей има стабилен поток посетители. Идват, разбира се, ученици, на които прожектираме примерно фрагменти или целия филм ‛Крадецът на праскови“, защото повестта, по която е сниман, е застъпена в учебната програма. Затова цели випуски минават през нас. Индивидуалните посетители са предимно възрастни хора, най-често гости на града. Има и трета, по-особена група: през лятото във ВТУ ‛Св.св. Кирил и Методий“ се провежда семинар за чуждестранни българисти. Емилиян Станев е не само сред най-превежданите, но и сред най-четените български автори в чужбина и това предопределя интереса на българистите към него.
- А доколко един литературен музей се явява ресурс за академична и изследователска работа?
- Истинските изследователи винаги тръгват от архива в музея. И наследниците на писателите отлично го знаят, когато правят своите дарения. Архивите на онези писатели, които нямат собствени музеи, имат далеч по-трудна съдба: пръснати са в Народната библиотека, Централния исторически архив и къде ли още не.
- Сега, пред 100-годишнината от рождението на Емилиян Станев, има ли нужда от обновяване на експозицията. И въобще, как се развива музеят?
- Слава Богу, обновяването още не лежи пред нас като задача.
- Нямате го в сравнение с музея на Димчо Дебелянов в Копривщица, чиято експозиция стои непроменена, откакто се помня. Да, тя е много добра, но за времето си…
- Ако някой ден решим да променяме концепцията на музея, пред нас ще се изправят много трудности. Върху експозицията имат авторски права наследниците на режисьора Въло Радев. Всяка промяна ще изисква такава огромна преписка с Министерство на културата и въобще… Вижте, стремим се да подменяме техниката. Областната управа ни подари един DVD-player – и сега всички филми, заснети по творчеството на писателя, ще ги прехвърлим от VHS касети на DVD.
- А влиза ли музеят на Емилиян Станев в конкуренция с другите литературни средища на града?
- Литературата на Велико Търново има още обиталища – Градската библиотека, а и други места. Там са читателите, там са писателите. И ние работим много добре с Библиотека „Петко Р. Славейков“, когато ни трябва по-голяма аудитория за организираните от музея прояви. Би трябвало да работим и с ВТУ ‛Св. св. Кирил и Методий“, но те предпочитат един по-затворен живот и рядко правим общи изяви.
- А доколко търновските изследователи се интересуват от Емилиян Станев?
- Нямам чувството, че се отнасят зле към музея – все пак, и те са литератори. А и заедно работихме по конференцията за 90-годишнината на писателя, заедно ще направим и тази за вековния му юбилей.
- Все ми се струва, че филолозите се гнусят от пряката работа с извори, сякаш ще ги инфектира с позитивизъм…
- След смъртта на Илия Тодоров у нас вече няма текстологична школа. Звучи едва ли не еретично, ако човек почне да се занимава и да сравнява авторските редакции на даден текст. Такова отношение към архивите е направо национален нихилизъм. Когато ученият стъпи на територията на писателския архив, тогава той не може да прави много-много свободни съчинения и да твърди, че може да докаже всичко, което си поиска… Без работата в архиви писането за отделно произведение е ужасно лесно.
- Как ще бъде отпразнувана 100-годишнината на Станев?
- Писателят беше забелязан като приоритет в културната програма на ЮНЕСКО за 2007 г., което много ни зарадва. Какво ще правим? Ами, разбира се, един научен форум, материалите от който да публикуваме. Ще издадем и част от обработения архив на писателя, едно ново издание и на литературната анкета с него, направена от проф.Иван Сарандев. Обърнали сме се към община Велико Търново да спонсорира публикуването на четиритомник на писателя на български и един том на английски език. Кандидатстваме съвместно с продуцентска къща „2 ½‛ за пълнометражен документален филм за Емилиян Станев в НФЦ, защото досега няма направен документален филм за него. И други съпътстващи прояви.
- С кои стереотипи за писателя ще се опитат да се преборят празненствата за юбилея му?
- Няма да говоря за стереотипи, а за едностранчивост при интепретацията на творчеството му: според едни литературни критици той е написал най-хубавите неща за природата - и дотук; според други е силен само във философско-историческите си творби; трети пък смятат, че там е пълно с исторически измислици и го извеждат единствено като градски разказвач през 30-те и 40-те. Но всичко изброено показва само достойнствата на творбите му. Представете си обаче 50-те години на ХХ век: никой от професионалните историци още не смее да даде вярна историческа оценка на събитията от 1923 г. И Станев сяда, и 14 години пише ‛Иван Кондарев“, като събира сам спомени на анархисти, земеделци, комунисти, участници в събитията, актуална политическа информация от пресата и отделни издадени книги със спомени, за да се получи най-вярната картина за тях - и изпреварва всички. По същия начин в края на 60-те години решава, че е време да обясни на българския интелектуалец причините за състоянието на обществото - и по подобие на Лион Фойхтвангер, Томас Ман и др. се връща в миналото, за да говори за настоящето. И го прави гениално, особено в ‛Антихрист“. Постиженията му още не са достигнати. Аз ни най-малко не отричам опитите, например, на Владимир Зарев в ‛Поп Богомил и съвършенството на страха“. Той е голям майстор, но на практика е създал една модерна версия, подобна на монолитната история на ‛Антихрист“, разказана обаче чрез четиримата си герои.
- А как си представяте идеалния писателски музей? За мен като юноша първоначално музеят на Емилиян Станев беше шок – нищо общо с вменяваната ми от училище представа за литература, а аскетична визия с много топлота и респект към писателя.
- Имах късмет да видя доста италиански, немски, полски литературни музеи. Музеят на Станев спокойно седи до тях. Пък и не мисля, че другият тип музейни сбирки – автентичните, какъвто е например на Иван Вазов, е по-лош в сравнение с нашия. Просто музеят на Емилиян Станев е направен от негови приятели. В чужбина посетителите на музеи не държат толкова на автентичността на вещите и архивите, там знаят, че с тях работят предимно специалистите, посветени на даден автор, направление. Затова музеите там са по-атрактивни, понякога до степен на бутафория.
- А как ще отговорите на репликата, че така вкарват шоу в сакралното пространство на музея. Реплика, казана примерно от 70-годишен човек.
- Да, ама 70-годишният човек е влизал поне няколко пъти в музей, докато интернет-поколението ще иска да разгледа музея директно в Световната мрежа. Влизаш в сайта – и разглеждаш музея.
- Вие защо направихте тогава сайт на музея?
- За да кажем къде сме, кои сме и какво пазим – и за да подчертаем, че разглеждането на сайта не замества реалното посещение в музея. Камо ли прочитането на книгите на писателя.
- Как обаче си представяте идеалния музей?
- Като живо място в жива градска среда. Говорихме в началото за днешния край на литературата, но тази нагласа винаги си е съществувала. Вижте какво е отношението на технократите към писателите? Смятат ги едва ли не за маргинални хора. Скептично е било и отношението на Емилиян-Станевия баща към литературните занимания на сина му. Същото е с литературните музеи: хем не са в центъра на общественото внимание, хем без тях не можем.
29 март 2006, Велико Търново
Разговора води
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
