Иглика Ангелова: Учителят – приятел, актьор, личност…
- Да започнем, ако искате, от йероглифите. Миналия път ми разказвахте, че сте предавали писменост - и йероглифи...
- Тя, историята, наистина е много смешна. Става дума за един урок по английски в учебника, който е много забавен. Учебникът не е български, австралийски е и включва текстове от всякакви области. Включително как е измислен аспиринът. Специално този урок беше за азбуките. И разговаряхме... Накрая на урока има картинки, илюстриращи египетската писменост, латиницата, кирилицата, гръцката азбука, други писмености. Задълбочили сме се вече в урока, разчели сме го, разказали сме го и аз, съответно, пусти даскалски манталитет, проверявам доколко добре е влязло цялото знание, не само като език, ами и като култура. Казвам: ‛Защо, деца, нашата азбука се казва азбука?‛. И очаквах да получа бърз отговор, обаче - гробно мълчание, никой не знае. ‛Добре – казвам – има ли разлика между тези буквички (латиницата) и тези (кирилицата)?‛ ‛Ами, да, госпожо, има разлика.‛ ‛Ами като ги сверите и с картинка № 1 (египетските йероглифи)?‛ ‛Ами, първото е картинки, второто е знаци.‛ Решавам, че това е голямо постижение. ‛Ами това писменост ли е?‛ ‛Да, писменост е.‛ ‛Как се казва?‛ ‛Май йероглифи беше.‛ ‛Добре, а защо английската азбука е ‛алфабет‛, пък нашата е ‛азбуки‛? Направихме целия извод - това, че е азбуки, защото, нали, трите български букви в началото, и съответно трите гръцки; че нашата е въз основа на гръцката и пр. и пр. - и всичките изтеглени междупредметни връзки, и аз съм горда от себе си. И в един момент един ученик вдига ръка и казва: ‛Госпожо, ама вие сега какво ни предавате?‛. Аз се усетих, че действително са много дълбоки междупредметните връзки и се пошегувах: ‛Ами предавам ви чужди езици и култура‛. И очаквах да видя реакцията. Вместо стъписване, изведнъж се чува: ‛И-й, госпожо, защо не ни предавате и физика?‛.
- Това в кой клас беше?
- Това беше група от осми клас, като се има предвид, че нашите осми класове са свързани много тясно със спортно училище. Има доста разнородни деца, в смисъл, че са от цялата страна, свързани са с всякакви спортове, приоритетите определено не са чуждите езици и културата. Но така или иначе, не може да се спираме само на един хоризонт, нали.
- Как тези ‛разнородни‛ деца учат едно и също в час?
- Ами, явно че в моите часове не учат едно и също. За всеки има по нещо, за да може да се справи, да се почувства пълноценен и наистина нещо да научи. Понякога даже си мисля, че в желанието си да прекарам и аз добре, разчупвам много рамките на един обикновен учебен час. Имам деца от най-далечните села; имам съвсем градски тип, много гледани, много обгрижени деца; имам малцинствени деца, които се занимават обаче с много тежки спортове и живеят сами при невероятни условия, каляват волята си и успяват, стават медалисти. Най-важното за мен е обаче те да имат положителен старт в обучението. Всяко нещо, което е свързано с тяхното развитие, ме засяга много - както и да го погледнеш, това е бъдещето на България. Професионалната ми гордост не позволява тези деца, независимо какви са, просто да ‛минат‛ през училището. Винаги, като си разработвам уроците - а да ви кажа честно, вече имам доста опит и не го правя прекалено често, т.е. не се вманиачавам - не оставям неразрешени проблеми при обучението. Смеехме с едни мои колеги, че си бележа класовете на жълти, сини и зелени... Цветовете не са от значение. Аз ги бележа на ‛под нивото‛, ‛на нивото‛ и ‛над нивото‛. И оттук нататък се старая в рамките на един учебен час никой да не е извън групата и да не е безучастен. И ако мога освен обучение и чиста практика, да вкарам и нещо от истинския живот, така да се каже, да отворя прозореца, винаги го правя.
- И как успявате да туширате разликите между децата? Как успявате тези три нива да бъдат едновременно максимално заангажирани.
- Намерила съм си някакъв начин, да ви кажа честно, не мисля, че това е лично мой начин. Не се смятам за гений, но съм практик и съм технична. Използвам тайни техники - и точно като работя с цветове, си разпределям задачите - кои умения отработвам с конкретните възможности и нива. В този смисъл съм един добър режисьор в клас... Всъщност, аз съм всичко друго, освен преподавател. Аз съм приятел, актьор, личност, коментатор... Понякога мога да си позволя даже да бъда язвителна, ако не получавам това, което искам, защото моето на две не става, в това отношение съм упорита. Но поставям точни правила на децата. И като им съобщя, че това са чисти, точни правила, че те от моя страна няма да се нарушават и е добре при работа да не се нарушават и от тях, те започват да проявяват едно качество, което не е свойствено за българина - т.нар. междуличностна толерантност. И тогава в клас някак си нещата се разделят, според мен на правилни две половини. Аз съм преподавателят и подкрепата; а те са учениците, в случая консуматорите на това, което им предлагам. Но аз им предлагам много, предлагам им всичко. Предлагам им моето чувство за хумор, предлагам им материала, който непременно ще усвоим заедно и който е страхотно забавление, ако го разиграем помежду си. И тогава се получава точно тази съвсем отборна толерантност между децата. И със сигурност мога да кажа, че в моите класове няма скучаещи. Неслучайно няма нито един родител, който да се е почувствал ощетен, независимо че това са класове за слаби ученици. Но за мен най-важното е те помежду си да се научат да общуват културно и с удоволствие. Това, за което преподаването на чужд език дава възможност, е да използваш материал от всички други предмети. И да не се ограничаваш само в рамките на готовите факти. Използвам и технологии в клас, което също привлича много децата.
Този осми клас, за който стана дума... Като влезнах тази година в него, се уплаших. Срещу мен - една банда хулигани, буквално, а се водят англоговоряща група. В тази англоговоряща група едно момче знаеше само числата до седем, а се водеше четири години учил английски... С такова безхаберие по отношение на образованието се сблъсквам абсолютно навсякъде. Безхаберие, защото това са 120 часа годишно по всеки един предмет. И аз не мога да си представя как е възможно да загубиш 120 часа от живота си в това да не правиш нищо или просто да дразниш другите. Та, когато влязох в този осми клас, децата в началото бяха много резервирани към мен, защото бяха чували от другите класове, че с мен се учи. Бяха стресирани, но и някак си изненадани от това, че другите ми класове се отнасят към мен с много внимание. (Бих казала, че всичките ми деца се отнасят към мен с любов. И си носят при мен не само невъзможностите и неуменията, а и всичките проблеми, свързани с техните лични изживявания като деца, като растящи, като спортисти, като всичко.) В момента, в който се усетих в този клас, изведнъж си казах: ‛Божичко, сигурно съм вече възрастна и няма да мога да работя така, както миналата година‛. Обаче реших да не се давам. Защото искам да се чувствам добре в клас и искам действително моите класове, тръгвайки си от училище, наистина да ги виждам по коридорите, че вървят по-различно. Че се държат помежду си по-различно. Въпросът не е в това дали ще говорят чуждия език. Въпросът е в това те да могат, да знаят как да го направят, да имат уменията да свършат работата. И да имат желание, а желанието е най-сериозният двигател за всяко едно нещо, мотивацията и желанието, всичко останало е просто без значение. Ако ти нямаш желание и при едно тежко обучение проявяваш съпротива, какъв е шансът на учителя да те научи на нещо? Никакъв. Просто важно е да си имате доверие и да работите в една посока. И когато започнах с този осми клас, ми беше много трудно, страшно трудно. Използвах какви ли не хитрини, даже ме четоха на учителски съвет. Използвах игра... И провокацията се оказа страхотна. Успях за една седмица без грешка по слух да се разпознават и при четене да превеждат 25 думи, което прави по 5 думи на ден. Вие представяте ли си колко повече е това от числото 7 за четири години? А два месеца по-късно с този клас работя при отворени врати.
- В смисъл?
- Ами нямам притеснения, ако са забравили да затворят вратата – в моя клас не е шумно и се работи. Но трябва да ви кажа, че през първите два месеца съм си служила, ако щете, наистина с непозволени дидактически методи, т.е. не предвидени за тази възраст. За осми клас би трябвало да имаш вече една изградена работна атмосфера, децата да имат самодисциплината и да не усещат ученето като насилие, а като доброволно усилие. Да го възприемат като удоволствие. Всъщност това е според мен големият проблем в българското образование - познавателната дейност във възрастта от 5 до близо 19 години се възприема удоволствено. Не е ли странно? А вие ми говорихте, че сте скучали в час. Не би трябвало.
- Когато ми предаваха неща, които знам, скучаех.
- Вижте, това е несъмнено винаги така. Но познанието има страшно много и различни аспекти. Когато знаете нещо като фактология, това съвсем не значи, че сте го преживяли по същия начин, по който аз ще ви го поднеса. Но ако аз ви предлагам късче от своя светоглед, от своя т.нар. цветен телевизор, защото всеки човек има собствен ‛цветен телевизор‛ за живота, който се движи около него... Ако ви предлагам свеж вариант на същото нещо, което вие знаете, и освен това ви предлагам възможност да покажете, че го знаете; да ме подкрепите в това, че ми е трудно с тези, които не го знаят; да ме допълните поради това, че в този момент точно този аспект не го засягам; да го развиете, като ви дам време за следващия час; да го обмислите от друга гледна точка... Широтата е това, което учителят предлага. Ако предлагаш само това, което ти самият знаеш, то е твърде малко. Ако смяташ, че знаеш всичко, това е просто смешно.
- Вие държите на обмена.
- Изключително. Когато съм в клас, за мен това не е точно работа. Общувам много пълноценно и се нуждая от това общуване, аз съм болна на тази тема. Да общувам с тези деца, точно с тези или с други, но аз сама да го изпитвам като много вътрешна потребност и като страхотно удоволствие. И сигурно в един момент ще напиша книга за това какво научавам всеки час. (Е, дали всеки час или през час...) Ето, в този осми клас някои от учениците са доста зрели, те започват отрано да живеят сами в общежития, да тренират по 10 часа на ден и да стават сутрин в 5. Много от тях пращат стипендиите на родителите си и с това ги подпомагат в някакви далечни села, за които аз въобще никога не съм чувала... Това чувство за отговорност, което искаме да вменим на нашите синове и дъщери, всъщност те го носят в себе си. Просто ние не знаем как да го покажем като най-красивата част от характерите им. За мен това е всеки час откритие. А вече въпрос на желание и наистина на откровеност е как ще преплетеш откритието с учебния материал. Аз не работя никога само с един учебник. Работя с една книга, с два, три, четири учебника; като прочета нещо, вмъкна го в урока, обработвам го... Защото за мен да учиш нещо, означава да го учиш в цялата му широта, с всичките му възможности. Доколкото ти самият си в състояние да го приемеш като валентност към света, защото може и да не си в състояние. Моето призвание всъщност е да развия валентността. Всичко останало е въпрос на личен избор. Не знам дали се изразих много точно.
- Според мен, много точно. Но какво правим с тези, у които не може да се развие валентност?
- Но какво е най-важно в образованието? Най-важно е образованието да дава личности. Някои казват: има деца, които въобще не могат да се справят. Добре де, това значи ли, че те не са личности. В една Германия са преценили, че хора с граничен интелект 70 % IQ за определена възраст са най-добрите шофьори, които, за примерно 30-40 години практика, нямат нито едно нарушение по улицата. И тези хора ги назначават с предимство за водачи на училищни, болнични автобуси. Германците са преценили, че всеки един индивид със своите възможности има приоритети в различни области.
- Така погледнато, всеки човек е личност, дори и училището да не се грижи за това.
- Значи, да, всяка роза е роза, но тя става истински красива чак когато разцъфне, нали така. До един момент просто всяко дете се нуждае от развитие и от подкрепа, и от това някой да вярва в него. Учителят е този, който разгръща листата на розата. Ако си мисли, че всичко е природна даденост - много от природните дадености дълго остават скрити за незрелите личности. А ние всички сме незрели личности по един или по друг начин и всички си имаме своите учители, всеки в своята си възраст. Не говоря само за училищната възраст. В училищната възраст обаче, трябва да бъдат най-ярките учители.
- Ако разгледаме (съвсем условно!) учителя като съставен от две части – едната, рационалното знание и дидактични, научени знания за действия в клас; а другата част да е спонтанността, несъзнателното, интуицията – кое според вас трябва да надделява?
- Професионализмът трябва да е в повече. Несъмнено, задължително. Вижте какво, илюзия е да се мисли, че учителят е човек, който се ражда 100 % учител и веднага се развива и се получава това, което е. Истината е, че това е професия. Занаят. И похватите трябва да се знаят и да се владеят до съвършенство. Защото там, където интуицията не може да сработи веднага - а това се случва, както и навсякъде - трябва да сработи професионализмът. И обратното. Там, където не достига професионализмът, по-леко е за тези хора, които имат интуиция. Но това не значи, че тези, които природно не проявяват такава интуиция, такава психология и такъв усет към децата, те непременно са лоши професионалисти или лоши учители. Едното не до такава степен е свързано с другото. Аз неслучайно ви казах, мисля за себе си като за професионалист и съм действително професионалист. Веднъж реших да проверя до каква степен самочувствието ми съответства на възможностите. И ако щете ми вярвайте, жестоко съм се следила в рамките на една година, за да видя какви са ми резултатите, дали не са много емоционални. И се оказа, че владея повече от 3 500 техники да накарам ученика да направи нещо, без да се усети, че го карам да го направи. Учудих се на себе си колко съм изобретателна. Но това значи, че аз съм го научила, впоследствие съм го осмислила; на мястото, където ми е било нужно, съм го измъкнала от паметта си. В този смисъл смятам, че съм сериозен практик.
- Как може да бъде мотивиран един ваш ученик да учи физика, примерно?
- Чрез живота. Най-големият проблем на образованието в момента в България е, че когато ние предлагаме материала на ученика, ние му го предлагаме вече обобщен, с неговите изводи, с неговото правило и, доколкото позволява материалната база на училището, му даваме възможност след това да го експериментира. Но когато човек прави тези неща, той изпитва възможно най-малко удоволствие. Освен ако не е честолюбив. Тогава едно поощрение е достатъчно. Но при повечето хора това не е така. ‛Браво, ти успя‛ не винаги е достатъчно. Просто аз – като ученичка - искам да знам защо успявам и дали не кипи безсмислен труд. И ако за мен това е нов хоризонт и не е безсмислен труд, значи съм мотивирана да го направя. Обаче ако не е, като всеки един способен човек, предпочитам да не го правя, а да си карам малко по-спокойно, защо пък да си усложнявам живота, след като това не ми е нужно. Обаче ако за мен това е приключение и ако след това ще мога някъде да го използвам, и ако видя, че това ми обяснява нещо, което ми е привлякло вниманието, но не съм имала време да го мисля, ето това са вече поводи за мотивация. Има даже такъв метод, той не е български, не е и американски. Той е от руската школа отпреди може би 15 години, имаше един учител психолог, грузинец, не мога да се сетя в момента името. Той беше гений. Гледах някакви негови видео уроци, буквално гений. Той направи т.нар. комуникативен метод за социалистическите тогава страни; пък и за цял свят, много отворен. Тезата му беше: ‛Аз давам на децата фактите, те ги наблюдават, след това правят предположения, след това правят истинско изследване на нещата и накрая очаквам от тях извода. И когато те са направили извода (с моя или без моя помощ, а колкото повече работят по тоя начин, толкова повече това става без моя помощ); и колкото повече допълвам урока със ‛знаете ли, че‛, ‛виждате ли, че‛, изведнъж се оказва, че взимаме сложния учебник по математика, да речем, за два месеца и половина, и те всички умеят да го правят. И никой не подхожда към задачите: ‛О, Боже, аз не мога да решавам задачи‛. Даже тези, които въобще не се справят, в смисъл нямат нагласата да вървят точно в тази посока на науката.‛ В интерес на истината учебният материал е направен за деца, които не са непременно 100 % развити във всички области. Значи, той е много достъпен. Просто зависи как ще се поднесе в клас и до каква степен ще бъде привлечено вниманието на децата. Учебният материал е минимумът, който всяко едно дете, даже от малцинствените деца, може да усвои - и оттам нататък вече нещата опират до учителя, дали работи с желание или без желание.
- Предполагам. Но тук се поставя веднага въпросът за тази армия от учители, която, като се имат предвид резултатите в нашето образование, като цяло явно не е на ниво.
- Аз харесвам колегите си, много ги харесвам. Дали съм неразбрана – често съм неразбрана. Причините са повече личностни. Но ние всички сме професионалисти. Разбира се, хващала съм се за главата до каква степен има колеги, които са безкрайно назадничави; и до каква степен не си дават сметка, че това, което правят, вече не отговаря на изискванията на самото поколение. Или тяхната авторитарност пречи на развитието. Или обратното: тяхната много голяма толерантност пак пречи на развитието... Аз един път се прибрах вкъщи страшно огорчена, че нещата около мен не се движеха така динамично и бързо, както аз ги исках; че поредната ми колежка не вдява защо трябва да има компютърна техника в клас, примерно, или защо трябва да пускам телевизор в клас, като децата вкъщи също гледат телевизия... Както и да е. Буквално се разплаках тогава на рамото на майка си и на баща си. ‛Къде е моето място в този живот, аз съм с толкова амбиции, с толкова възможности, и визия имам, и всичко... Ще си вдигна шапката просто и ще замина, ще започна да работя към някоя фондация, ще се чувствам страшно добре и няма да имам тия ядове.‛ Тогава майка ми каза: ‛Твоето място е при децата‛. Не исках да чуя това. Обаче после си дадох сметка, че през моите класове минават средно от 140 до 170-180 деца на година, които общуват активно с мен 120 учебни часа, всяко едно от тях. (От моите класове бягства няма. Даже масовите бегачи на дълги разстояния, за изненада на колегите, в моите часове влизат. Значи те идват с някаква потребност да общуват с мен, не защото трябва да са в час.) И 180 деца на година излизат с едни други очички към света. С едно друго разбиране за себе си. С един компромис към другия човек до себе си, с едно внимание към по-възрастната дама... По-добра реализация не съм в състояние да измисля за себе си, като се има предвид амбицията ми да променя света (това е самоирония, разбира се)...
- А как оценявате учениците си? Как им пишете бележки? За реални знания или раздавате бонуси, наказания?
- Въпросът с оценката за мен не е най-болният въпрос. И даже доста усилия полагам, особено като взимам дечица от четвърти в пети клас, да игнорирам понятието оценка като такава, вписана в дневника и в бележника. И развивам едно друго понятие – самооценка. Това не значи, че давам възможност всеки ученик да се оценява сам, но сверявам моя критерий с неговия критерий. В пети клас дали правя толеранси? Да, защото дечицата са малки и всяко едно поощрение е от особено значение. Но това, което се знае от всички тях и аз го налагам като мнение и като правило, е, че всеки успешен труд заслужава своята награда. И че за успешно се счита 100-процентово успешното и то е кристално чистото ‛6‛. И че това кристално чисто ‛6‛ е постижимо за всеки един на определен етап, но всички предишни етапи трябва да бъдат извървени. И то да бъдат извървени самостоятелно, с всичките им болки, с всичките им радости. И че това е също част от успеха. И когато в крайна сметка имаш ‛6‛, ти си толкова стабилен в това ‛6‛, че даже случайно на диктовката да си допуснал две грешки и да знаеш, че ще ти пиша ‛5‛, защото грешките са две, ти си удовлетворен от това, че знаеш тази дума и че следващия път ще я напишеш без грешка. Аз нямам конфликти по отношение на оценките с учениците, нито с родителите. Нямам и проблем с критерия. Основното нещо, което се прави в пети клас, е това да се засегнат всички аспекти, за да се знае точно какво се оценява. Оценка за поведение не се пише. Поведението е твоят морал, твоето възпитание и твоят начин на общуване. Но тук няма оценка за поведение. Ако към мен или към някой свой съученик ученикът е постъпил не добре, той си носи последствията. Този съученик спира да бъде приятел, а аз известно време се чувствам некомфортно. Но не е редно все пак, когато учителят се старае ученикът да се чувства комфортно, той да кара учителя си да се чувства некомфортно. И децата това нещо много бързо го разбират, много бързо. И се концентрираме в рамките на 40 минути само върху работа и знания. Аз слагам седмичното разписание на стената, така че всеки клас да знае кога какво се работи. Какво домашно има, върху какво се слага акцент, какво трябва да се прочете и съответно кога е тестът. И тази яснота ги стимулира да работят без притеснение и да дават всичко от себе си. И ако в пети клас, да кажем, почват с ‛3‛, после с ‛4‛ минават, после с ‛4 и половина‛, към края на втория срок вече чувам неща като: ‛А, госпожо, сега вече знам как става това‛. И децата завършват с отлични знания - и с отлични оценки, естествено. И като ме срещнат след години, казват: ‛Госпожо, това, което сме научили при вас, беше една добра база за живота ни и за знанията ни по-нататък‛. Като се има предвид, примерно, че след това са отишли да се занимават с друг език, работили са в съвсем друга област, но всички тях това, което са научили, ги ползва. И това е най-важното. За три години игнорираме частните уроци по чужд език, децата просто учат в клас, за три години те научават език.
- Ако разбирам правилно, с поведението, с отношенията в клас се занимавате успоредно с предаването на знания?
- Разделих 8 работни часа на 170 деца. Представете си по колко минути на дете се пада през деня. Просто го направих за себе си, защото си казах: ‛Не може времето да не ми стига‛. Оказа се, че може. За толкова време е трудно да направиш много. А и съм далеч от мисълта, че трябва аз да възпитавам децата. Но, от друга страна, самото възпитание се налага в клас, защото аз съм възпитана и не мога да общувам с невъзпитани, просто не става. Когато ученикът има желание да общува с мен, той трябва все пак да знае, че аз съм учителят, че той е на 10 години, а аз на 40 все пак. Но тези неща, знаете ли, идват от семейството. Когато вкъщи няма съответния културен модел на поведение, а в клас той се изисква, естествено е да има конфузни ситуации. И затова аз не говоря за дисциплината като дисциплина в клас. Има видове дисциплина, такава е работната самодисциплина: когато ние работим, просто не дъвчем, не ядем шоколад, не се забавляваме. Има дисциплина при игра, т.е. там не работим, само играем. Има дисциплина при общуване, т.е. поведението на взаимно уважение, такт, позволени и непозволени теми в аудитория, които човек, като засегне, трябва да бъде готов да му отвърнат, примерно. Всички тези неща минават през един клас и в един учебен предмет, така работя. Кое има приоритет? Зависи от случая. Дали съм уязвима в това отношение? Много съм уязвима. Защото никога не мога да бъда 100 % сигурна, че всяко дете ще ме разбере. Пренесен материалът, разговорът или проблемът вкъщи, той може да получи съвършено друг отзвук. Но това е моят риск. Учителската професия е с огромен риск. Понеже си винаги ‛на живо‛, винаги на сцената и пред най-безкомпромисната публика. Един път ми се случи да имам олющен лак на нокътя и едно момиченце, което ме обожаваше, дойде да ми пошушне: ‛Госпожо, ще ви подаря един лак, защото вие в момента сте с развален маникюр‛. Тя не е готова да ми прости това нещо...
- Хайде да минем сега на диска. И на техниката.
- Много съществена част от обучението е техниката, между другото. И страхът на учителя да работи с техника е много голяма пречка за доброто развитие.
- Не се ли страхувате, че техниката ще накърни, ще нарани това постоянно живо присъствие на учителя?
- Със сигурност ще го нарани - от гледна точна на егото на учителя, но мисля, че това не е важно. От друга страна - сигурно ще прозвучи силно - днешното поколение, интернет поколението, е аутично поколение. Те не изпитват удоволствие от живото общуване, рискът му е твърде голям на живо, очи в очи – значи веднага те преценяват, значи могат да реагират необмислено, значи ти самият нямаш време за размисъл. Е, от тази гледна точка, разбира се, че учителят е предизвикателство и по-добре да го игнорираме. Прозира, разбира се, такъв стремеж у някои, когато се говори за използването на техниката. Обаче... не знам как точно да обясня това, което мисля, може би пак ще го обясня с едно удоволствено усещане. Когато нещата се правят така: ‛Хайде заедно да се насладим на този филм, без да си досаждаме с общуване‛, изведнъж се оказва, че след филма можем и да общуваме. Но това са като двете страни на една монета, те не могат и не трябва да бъдат разделени. Дали ще бъдат иззети функциите на учителя – ами въпрос на предпочитание. Според мен не, като цяло. Защото човек е социално същество.
- А вие имате ли в клас деца, които да знаят нещо повече от вас? Благодарение на интернет, благодарение на телевизия и т.н.
- О, да, много. Разбира се.
- Как се справяте?
- Добре се справям. Сега сигурно ще ви кажа нещо, което наистина е моя мечта, смисълът на моята работа. Учениците да станат по-добри от учителя. И ако там не успявам, значи просто не си върша работата. В момента, в който ги видя, че в нещо са по-добри от мен, те не се срамуват да ми го покажат, защото знаят, че аз се радвам за тях. Аз им давам чувство на свобода. Реално аз им давам свободата - да не се страхуват да показват, че знаят, и да показват, че не знаят. И свободата за това да постигат каквото си пожелаят, защото им откривам пътя и уменията, с които да го направят.
- А как сме в България с мултимедийното обучение през вашия поглед?
- Много назад. По света отдавна са си дали сметка колко е полезна техниката при работа в клас. Развити са методики на преподаване и методики за обучение – и за забавление, ако щете. За деца, които имат проблеми, примерно са в болница, но трябва да наваксат материала. Или да се забавляват децата, да се чувстват добре. Първите лингафонни стаи, впоследствие включването на телевизора, после на видеофилма, на дидактическата стена – това са все компоненти на мултимедията. Сега имаме възможност да използваме всички тези компоненти в рамките на един компютър. Но това трудно се схваща от хората, които се занимават с дидактика в България, не мога да разбера защо. Просто не мога да разбера. Когато работиш с клас, в който децата са с различна степен на овладяното знание и когато трябва с всяко дете да тръгнеш от неговото ниво – тогава често за учителя се оказва абсолютно невъзможно да ги обхване от самото начало, да ги издърпа до едно общо равнище и след това вече да започне да отработва масовия учебен материал. Затова първите два месеца за всеки един учител, всяка една учебна година, са кошмарно стресови. Ето в тия два стресови месеца мултимедийната индустрия може да помогне много.
- Всеки си избира нивата и индивидуално се ‛изкачва‛ до общото ниво на класа?
- Именно. Или учителят трябва да синхронизира своята работа, както аз правя, ако не боравя с техника. Примерно, в това упражнение трябва да има един ред за избиране на дума (за най-слабите), за завършване на изречение (за по-силните), за цяло ново изречение (за най-силните). И т.н. И това трябва да бъде режисирано, като един спектакъл в клас. Но се иска първо внимателно да проучиш класа, да анализираш, да разпределиш задачите, след това да се нагласиш към психологията на детето - иска се време, страшно много време. Докато всичкото това можеш да го направиш в рамките на два компютърни часа с един-единствен мултимедиен продукт. Разбира се, езиците са най-облагодетелствани. Защото език можеш да учиш както четейки география, така и четейки литература, няма никакво значение. Но мултимедията работи и в другите сфери. Какво прави дискът в компютърната зала? Аз го пускам като грамофонна плоча и тази грамофонна плоча може безкрайно много неща. Защото върху една станция мога да работя за слуха на детето, т.е. упражнения за слушане и разбиране; на абсолютно същата плоча на друга станция мога да работя варианта събиране и изваждане на числа, като тренирам примерно числата на английски (но мога да тренирам събиране и изваждане по материала по математика до ІІІ клас, това дете в час по математика ще навакса и ще излезе наравно с другите). С друго дете мога да пиша съчинения, ползвайки същия диск. А с дете, което е много напреднало - то може да гледа филмче, да интерпретира текст, да импровизираме нещо на по-високо ниво. С останалите мога да работя граматика; а с последното мога от сървъра да комуникирам директно, като развивам уменията му за разговор и писане на клавиатура. Това нещо в един учебен час, с тебешир и черна дъска, фокусник да си, не можеш да го направиш... Та, какво може да направи с този мултимедиен продукт всеки учител? Може, през тези два кошмарни месеца в началото на годината (а защо не и всеки следващ), да тегли нивото на класа до определено равнище, до което той е преценил, че трябва да се стигне. Може да разнообрази възприятието, което е изключително важно в едно обучение. Може да обучава децата на умения, които в клас не може да развива: да нямат страх от техниката, да работят в екип, да се определят като приятели или съответно да търсят сходни точки в характера си; ако щете екипната работа предполага синхронизация на поведението, това не е малко. Нещо, което в българския маниер и може би във възпитанието въобще го няма – това е да гонят една и съща цел за определен срок.
- Един по-общ въпрос, за авторитета на учителя – той е силова власт или е пръв сред равни? Води се спор доколко ученикът в училище придобива качествата на гражданин; доколко учителят не го потиска и не го държи в едно възпитание, предназначено за тоталитарно общество. Вие къде сте в тази скала?
- За съжаление, българското учителство все още е в скалата на тоталитарното общество, в по-голямата си част. Навлизат все повече млади хора, но по-голямата част от тези, които са идвали при нас в училище, имат някакво погрешно впечатление за авторитета. Те смятат, че непременно са равни между равните и тази равност между равните предполага едно безпроблемно общуване в клас, което се оказва неистина. Тогава се получава вариантът ‛да ти се качат на главата‛. Когато трябва да се върши работа, да се смъква много гарда не е препоръчително. Все пак до момента, в който стане осъзнато, мотивирано личностното усилие, всяко едно образование е насилие. Е, каква е ролята на учителя? Авторитет, да, безспорно. Авторитарност, не. Авторитет на базата на това, което самото общество изисква, и това, което ти искаш да видиш в трамвая. Значи, авторитетът на възрастта, авторитетът на опита, авторитетът на нормалното отношение изисква нормално отношение. Дали те стават граждани? Моите ученици стават. Защото аз много целенасочено им вменявам, че в клас ние не си играем на общуване, ние реално общуваме в един реален свят.
Разговаря
- Тя, историята, наистина е много смешна. Става дума за един урок по английски в учебника, който е много забавен. Учебникът не е български, австралийски е и включва текстове от всякакви области. Включително как е измислен аспиринът. Специално този урок беше за азбуките. И разговаряхме... Накрая на урока има картинки, илюстриращи египетската писменост, латиницата, кирилицата, гръцката азбука, други писмености. Задълбочили сме се вече в урока, разчели сме го, разказали сме го и аз, съответно, пусти даскалски манталитет, проверявам доколко добре е влязло цялото знание, не само като език, ами и като култура. Казвам: ‛Защо, деца, нашата азбука се казва азбука?‛. И очаквах да получа бърз отговор, обаче - гробно мълчание, никой не знае. ‛Добре – казвам – има ли разлика между тези буквички (латиницата) и тези (кирилицата)?‛ ‛Ами, да, госпожо, има разлика.‛ ‛Ами като ги сверите и с картинка № 1 (египетските йероглифи)?‛ ‛Ами, първото е картинки, второто е знаци.‛ Решавам, че това е голямо постижение. ‛Ами това писменост ли е?‛ ‛Да, писменост е.‛ ‛Как се казва?‛ ‛Май йероглифи беше.‛ ‛Добре, а защо английската азбука е ‛алфабет‛, пък нашата е ‛азбуки‛? Направихме целия извод - това, че е азбуки, защото, нали, трите български букви в началото, и съответно трите гръцки; че нашата е въз основа на гръцката и пр. и пр. - и всичките изтеглени междупредметни връзки, и аз съм горда от себе си. И в един момент един ученик вдига ръка и казва: ‛Госпожо, ама вие сега какво ни предавате?‛. Аз се усетих, че действително са много дълбоки междупредметните връзки и се пошегувах: ‛Ами предавам ви чужди езици и култура‛. И очаквах да видя реакцията. Вместо стъписване, изведнъж се чува: ‛И-й, госпожо, защо не ни предавате и физика?‛.
- Това в кой клас беше?
- Това беше група от осми клас, като се има предвид, че нашите осми класове са свързани много тясно със спортно училище. Има доста разнородни деца, в смисъл, че са от цялата страна, свързани са с всякакви спортове, приоритетите определено не са чуждите езици и културата. Но така или иначе, не може да се спираме само на един хоризонт, нали.
- Как тези ‛разнородни‛ деца учат едно и също в час?
- Ами, явно че в моите часове не учат едно и също. За всеки има по нещо, за да може да се справи, да се почувства пълноценен и наистина нещо да научи. Понякога даже си мисля, че в желанието си да прекарам и аз добре, разчупвам много рамките на един обикновен учебен час. Имам деца от най-далечните села; имам съвсем градски тип, много гледани, много обгрижени деца; имам малцинствени деца, които се занимават обаче с много тежки спортове и живеят сами при невероятни условия, каляват волята си и успяват, стават медалисти. Най-важното за мен е обаче те да имат положителен старт в обучението. Всяко нещо, което е свързано с тяхното развитие, ме засяга много - както и да го погледнеш, това е бъдещето на България. Професионалната ми гордост не позволява тези деца, независимо какви са, просто да ‛минат‛ през училището. Винаги, като си разработвам уроците - а да ви кажа честно, вече имам доста опит и не го правя прекалено често, т.е. не се вманиачавам - не оставям неразрешени проблеми при обучението. Смеехме с едни мои колеги, че си бележа класовете на жълти, сини и зелени... Цветовете не са от значение. Аз ги бележа на ‛под нивото‛, ‛на нивото‛ и ‛над нивото‛. И оттук нататък се старая в рамките на един учебен час никой да не е извън групата и да не е безучастен. И ако мога освен обучение и чиста практика, да вкарам и нещо от истинския живот, така да се каже, да отворя прозореца, винаги го правя.
- И как успявате да туширате разликите между децата? Как успявате тези три нива да бъдат едновременно максимално заангажирани.
- Намерила съм си някакъв начин, да ви кажа честно, не мисля, че това е лично мой начин. Не се смятам за гений, но съм практик и съм технична. Използвам тайни техники - и точно като работя с цветове, си разпределям задачите - кои умения отработвам с конкретните възможности и нива. В този смисъл съм един добър режисьор в клас... Всъщност, аз съм всичко друго, освен преподавател. Аз съм приятел, актьор, личност, коментатор... Понякога мога да си позволя даже да бъда язвителна, ако не получавам това, което искам, защото моето на две не става, в това отношение съм упорита. Но поставям точни правила на децата. И като им съобщя, че това са чисти, точни правила, че те от моя страна няма да се нарушават и е добре при работа да не се нарушават и от тях, те започват да проявяват едно качество, което не е свойствено за българина - т.нар. междуличностна толерантност. И тогава в клас някак си нещата се разделят, според мен на правилни две половини. Аз съм преподавателят и подкрепата; а те са учениците, в случая консуматорите на това, което им предлагам. Но аз им предлагам много, предлагам им всичко. Предлагам им моето чувство за хумор, предлагам им материала, който непременно ще усвоим заедно и който е страхотно забавление, ако го разиграем помежду си. И тогава се получава точно тази съвсем отборна толерантност между децата. И със сигурност мога да кажа, че в моите класове няма скучаещи. Неслучайно няма нито един родител, който да се е почувствал ощетен, независимо че това са класове за слаби ученици. Но за мен най-важното е те помежду си да се научат да общуват културно и с удоволствие. Това, за което преподаването на чужд език дава възможност, е да използваш материал от всички други предмети. И да не се ограничаваш само в рамките на готовите факти. Използвам и технологии в клас, което също привлича много децата.
Този осми клас, за който стана дума... Като влезнах тази година в него, се уплаших. Срещу мен - една банда хулигани, буквално, а се водят англоговоряща група. В тази англоговоряща група едно момче знаеше само числата до седем, а се водеше четири години учил английски... С такова безхаберие по отношение на образованието се сблъсквам абсолютно навсякъде. Безхаберие, защото това са 120 часа годишно по всеки един предмет. И аз не мога да си представя как е възможно да загубиш 120 часа от живота си в това да не правиш нищо или просто да дразниш другите. Та, когато влязох в този осми клас, децата в началото бяха много резервирани към мен, защото бяха чували от другите класове, че с мен се учи. Бяха стресирани, но и някак си изненадани от това, че другите ми класове се отнасят към мен с много внимание. (Бих казала, че всичките ми деца се отнасят към мен с любов. И си носят при мен не само невъзможностите и неуменията, а и всичките проблеми, свързани с техните лични изживявания като деца, като растящи, като спортисти, като всичко.) В момента, в който се усетих в този клас, изведнъж си казах: ‛Божичко, сигурно съм вече възрастна и няма да мога да работя така, както миналата година‛. Обаче реших да не се давам. Защото искам да се чувствам добре в клас и искам действително моите класове, тръгвайки си от училище, наистина да ги виждам по коридорите, че вървят по-различно. Че се държат помежду си по-различно. Въпросът не е в това дали ще говорят чуждия език. Въпросът е в това те да могат, да знаят как да го направят, да имат уменията да свършат работата. И да имат желание, а желанието е най-сериозният двигател за всяко едно нещо, мотивацията и желанието, всичко останало е просто без значение. Ако ти нямаш желание и при едно тежко обучение проявяваш съпротива, какъв е шансът на учителя да те научи на нещо? Никакъв. Просто важно е да си имате доверие и да работите в една посока. И когато започнах с този осми клас, ми беше много трудно, страшно трудно. Използвах какви ли не хитрини, даже ме четоха на учителски съвет. Използвах игра... И провокацията се оказа страхотна. Успях за една седмица без грешка по слух да се разпознават и при четене да превеждат 25 думи, което прави по 5 думи на ден. Вие представяте ли си колко повече е това от числото 7 за четири години? А два месеца по-късно с този клас работя при отворени врати.
- В смисъл?
- Ами нямам притеснения, ако са забравили да затворят вратата – в моя клас не е шумно и се работи. Но трябва да ви кажа, че през първите два месеца съм си служила, ако щете, наистина с непозволени дидактически методи, т.е. не предвидени за тази възраст. За осми клас би трябвало да имаш вече една изградена работна атмосфера, децата да имат самодисциплината и да не усещат ученето като насилие, а като доброволно усилие. Да го възприемат като удоволствие. Всъщност това е според мен големият проблем в българското образование - познавателната дейност във възрастта от 5 до близо 19 години се възприема удоволствено. Не е ли странно? А вие ми говорихте, че сте скучали в час. Не би трябвало.
- Когато ми предаваха неща, които знам, скучаех.
- Вижте, това е несъмнено винаги така. Но познанието има страшно много и различни аспекти. Когато знаете нещо като фактология, това съвсем не значи, че сте го преживяли по същия начин, по който аз ще ви го поднеса. Но ако аз ви предлагам късче от своя светоглед, от своя т.нар. цветен телевизор, защото всеки човек има собствен ‛цветен телевизор‛ за живота, който се движи около него... Ако ви предлагам свеж вариант на същото нещо, което вие знаете, и освен това ви предлагам възможност да покажете, че го знаете; да ме подкрепите в това, че ми е трудно с тези, които не го знаят; да ме допълните поради това, че в този момент точно този аспект не го засягам; да го развиете, като ви дам време за следващия час; да го обмислите от друга гледна точка... Широтата е това, което учителят предлага. Ако предлагаш само това, което ти самият знаеш, то е твърде малко. Ако смяташ, че знаеш всичко, това е просто смешно.
- Вие държите на обмена.
- Изключително. Когато съм в клас, за мен това не е точно работа. Общувам много пълноценно и се нуждая от това общуване, аз съм болна на тази тема. Да общувам с тези деца, точно с тези или с други, но аз сама да го изпитвам като много вътрешна потребност и като страхотно удоволствие. И сигурно в един момент ще напиша книга за това какво научавам всеки час. (Е, дали всеки час или през час...) Ето, в този осми клас някои от учениците са доста зрели, те започват отрано да живеят сами в общежития, да тренират по 10 часа на ден и да стават сутрин в 5. Много от тях пращат стипендиите на родителите си и с това ги подпомагат в някакви далечни села, за които аз въобще никога не съм чувала... Това чувство за отговорност, което искаме да вменим на нашите синове и дъщери, всъщност те го носят в себе си. Просто ние не знаем как да го покажем като най-красивата част от характерите им. За мен това е всеки час откритие. А вече въпрос на желание и наистина на откровеност е как ще преплетеш откритието с учебния материал. Аз не работя никога само с един учебник. Работя с една книга, с два, три, четири учебника; като прочета нещо, вмъкна го в урока, обработвам го... Защото за мен да учиш нещо, означава да го учиш в цялата му широта, с всичките му възможности. Доколкото ти самият си в състояние да го приемеш като валентност към света, защото може и да не си в състояние. Моето призвание всъщност е да развия валентността. Всичко останало е въпрос на личен избор. Не знам дали се изразих много точно.
- Според мен, много точно. Но какво правим с тези, у които не може да се развие валентност?
- Но какво е най-важно в образованието? Най-важно е образованието да дава личности. Някои казват: има деца, които въобще не могат да се справят. Добре де, това значи ли, че те не са личности. В една Германия са преценили, че хора с граничен интелект 70 % IQ за определена възраст са най-добрите шофьори, които, за примерно 30-40 години практика, нямат нито едно нарушение по улицата. И тези хора ги назначават с предимство за водачи на училищни, болнични автобуси. Германците са преценили, че всеки един индивид със своите възможности има приоритети в различни области.
- Така погледнато, всеки човек е личност, дори и училището да не се грижи за това.
- Значи, да, всяка роза е роза, но тя става истински красива чак когато разцъфне, нали така. До един момент просто всяко дете се нуждае от развитие и от подкрепа, и от това някой да вярва в него. Учителят е този, който разгръща листата на розата. Ако си мисли, че всичко е природна даденост - много от природните дадености дълго остават скрити за незрелите личности. А ние всички сме незрели личности по един или по друг начин и всички си имаме своите учители, всеки в своята си възраст. Не говоря само за училищната възраст. В училищната възраст обаче, трябва да бъдат най-ярките учители.
- Ако разгледаме (съвсем условно!) учителя като съставен от две части – едната, рационалното знание и дидактични, научени знания за действия в клас; а другата част да е спонтанността, несъзнателното, интуицията – кое според вас трябва да надделява?
- Професионализмът трябва да е в повече. Несъмнено, задължително. Вижте какво, илюзия е да се мисли, че учителят е човек, който се ражда 100 % учител и веднага се развива и се получава това, което е. Истината е, че това е професия. Занаят. И похватите трябва да се знаят и да се владеят до съвършенство. Защото там, където интуицията не може да сработи веднага - а това се случва, както и навсякъде - трябва да сработи професионализмът. И обратното. Там, където не достига професионализмът, по-леко е за тези хора, които имат интуиция. Но това не значи, че тези, които природно не проявяват такава интуиция, такава психология и такъв усет към децата, те непременно са лоши професионалисти или лоши учители. Едното не до такава степен е свързано с другото. Аз неслучайно ви казах, мисля за себе си като за професионалист и съм действително професионалист. Веднъж реших да проверя до каква степен самочувствието ми съответства на възможностите. И ако щете ми вярвайте, жестоко съм се следила в рамките на една година, за да видя какви са ми резултатите, дали не са много емоционални. И се оказа, че владея повече от 3 500 техники да накарам ученика да направи нещо, без да се усети, че го карам да го направи. Учудих се на себе си колко съм изобретателна. Но това значи, че аз съм го научила, впоследствие съм го осмислила; на мястото, където ми е било нужно, съм го измъкнала от паметта си. В този смисъл смятам, че съм сериозен практик.
- Как може да бъде мотивиран един ваш ученик да учи физика, примерно?
- Чрез живота. Най-големият проблем на образованието в момента в България е, че когато ние предлагаме материала на ученика, ние му го предлагаме вече обобщен, с неговите изводи, с неговото правило и, доколкото позволява материалната база на училището, му даваме възможност след това да го експериментира. Но когато човек прави тези неща, той изпитва възможно най-малко удоволствие. Освен ако не е честолюбив. Тогава едно поощрение е достатъчно. Но при повечето хора това не е така. ‛Браво, ти успя‛ не винаги е достатъчно. Просто аз – като ученичка - искам да знам защо успявам и дали не кипи безсмислен труд. И ако за мен това е нов хоризонт и не е безсмислен труд, значи съм мотивирана да го направя. Обаче ако не е, като всеки един способен човек, предпочитам да не го правя, а да си карам малко по-спокойно, защо пък да си усложнявам живота, след като това не ми е нужно. Обаче ако за мен това е приключение и ако след това ще мога някъде да го използвам, и ако видя, че това ми обяснява нещо, което ми е привлякло вниманието, но не съм имала време да го мисля, ето това са вече поводи за мотивация. Има даже такъв метод, той не е български, не е и американски. Той е от руската школа отпреди може би 15 години, имаше един учител психолог, грузинец, не мога да се сетя в момента името. Той беше гений. Гледах някакви негови видео уроци, буквално гений. Той направи т.нар. комуникативен метод за социалистическите тогава страни; пък и за цял свят, много отворен. Тезата му беше: ‛Аз давам на децата фактите, те ги наблюдават, след това правят предположения, след това правят истинско изследване на нещата и накрая очаквам от тях извода. И когато те са направили извода (с моя или без моя помощ, а колкото повече работят по тоя начин, толкова повече това става без моя помощ); и колкото повече допълвам урока със ‛знаете ли, че‛, ‛виждате ли, че‛, изведнъж се оказва, че взимаме сложния учебник по математика, да речем, за два месеца и половина, и те всички умеят да го правят. И никой не подхожда към задачите: ‛О, Боже, аз не мога да решавам задачи‛. Даже тези, които въобще не се справят, в смисъл нямат нагласата да вървят точно в тази посока на науката.‛ В интерес на истината учебният материал е направен за деца, които не са непременно 100 % развити във всички области. Значи, той е много достъпен. Просто зависи как ще се поднесе в клас и до каква степен ще бъде привлечено вниманието на децата. Учебният материал е минимумът, който всяко едно дете, даже от малцинствените деца, може да усвои - и оттам нататък вече нещата опират до учителя, дали работи с желание или без желание.
- Предполагам. Но тук се поставя веднага въпросът за тази армия от учители, която, като се имат предвид резултатите в нашето образование, като цяло явно не е на ниво.
- Аз харесвам колегите си, много ги харесвам. Дали съм неразбрана – често съм неразбрана. Причините са повече личностни. Но ние всички сме професионалисти. Разбира се, хващала съм се за главата до каква степен има колеги, които са безкрайно назадничави; и до каква степен не си дават сметка, че това, което правят, вече не отговаря на изискванията на самото поколение. Или тяхната авторитарност пречи на развитието. Или обратното: тяхната много голяма толерантност пак пречи на развитието... Аз един път се прибрах вкъщи страшно огорчена, че нещата около мен не се движеха така динамично и бързо, както аз ги исках; че поредната ми колежка не вдява защо трябва да има компютърна техника в клас, примерно, или защо трябва да пускам телевизор в клас, като децата вкъщи също гледат телевизия... Както и да е. Буквално се разплаках тогава на рамото на майка си и на баща си. ‛Къде е моето място в този живот, аз съм с толкова амбиции, с толкова възможности, и визия имам, и всичко... Ще си вдигна шапката просто и ще замина, ще започна да работя към някоя фондация, ще се чувствам страшно добре и няма да имам тия ядове.‛ Тогава майка ми каза: ‛Твоето място е при децата‛. Не исках да чуя това. Обаче после си дадох сметка, че през моите класове минават средно от 140 до 170-180 деца на година, които общуват активно с мен 120 учебни часа, всяко едно от тях. (От моите класове бягства няма. Даже масовите бегачи на дълги разстояния, за изненада на колегите, в моите часове влизат. Значи те идват с някаква потребност да общуват с мен, не защото трябва да са в час.) И 180 деца на година излизат с едни други очички към света. С едно друго разбиране за себе си. С един компромис към другия човек до себе си, с едно внимание към по-възрастната дама... По-добра реализация не съм в състояние да измисля за себе си, като се има предвид амбицията ми да променя света (това е самоирония, разбира се)...
- А как оценявате учениците си? Как им пишете бележки? За реални знания или раздавате бонуси, наказания?
- Въпросът с оценката за мен не е най-болният въпрос. И даже доста усилия полагам, особено като взимам дечица от четвърти в пети клас, да игнорирам понятието оценка като такава, вписана в дневника и в бележника. И развивам едно друго понятие – самооценка. Това не значи, че давам възможност всеки ученик да се оценява сам, но сверявам моя критерий с неговия критерий. В пети клас дали правя толеранси? Да, защото дечицата са малки и всяко едно поощрение е от особено значение. Но това, което се знае от всички тях и аз го налагам като мнение и като правило, е, че всеки успешен труд заслужава своята награда. И че за успешно се счита 100-процентово успешното и то е кристално чистото ‛6‛. И че това кристално чисто ‛6‛ е постижимо за всеки един на определен етап, но всички предишни етапи трябва да бъдат извървени. И то да бъдат извървени самостоятелно, с всичките им болки, с всичките им радости. И че това е също част от успеха. И когато в крайна сметка имаш ‛6‛, ти си толкова стабилен в това ‛6‛, че даже случайно на диктовката да си допуснал две грешки и да знаеш, че ще ти пиша ‛5‛, защото грешките са две, ти си удовлетворен от това, че знаеш тази дума и че следващия път ще я напишеш без грешка. Аз нямам конфликти по отношение на оценките с учениците, нито с родителите. Нямам и проблем с критерия. Основното нещо, което се прави в пети клас, е това да се засегнат всички аспекти, за да се знае точно какво се оценява. Оценка за поведение не се пише. Поведението е твоят морал, твоето възпитание и твоят начин на общуване. Но тук няма оценка за поведение. Ако към мен или към някой свой съученик ученикът е постъпил не добре, той си носи последствията. Този съученик спира да бъде приятел, а аз известно време се чувствам некомфортно. Но не е редно все пак, когато учителят се старае ученикът да се чувства комфортно, той да кара учителя си да се чувства некомфортно. И децата това нещо много бързо го разбират, много бързо. И се концентрираме в рамките на 40 минути само върху работа и знания. Аз слагам седмичното разписание на стената, така че всеки клас да знае кога какво се работи. Какво домашно има, върху какво се слага акцент, какво трябва да се прочете и съответно кога е тестът. И тази яснота ги стимулира да работят без притеснение и да дават всичко от себе си. И ако в пети клас, да кажем, почват с ‛3‛, после с ‛4‛ минават, после с ‛4 и половина‛, към края на втория срок вече чувам неща като: ‛А, госпожо, сега вече знам как става това‛. И децата завършват с отлични знания - и с отлични оценки, естествено. И като ме срещнат след години, казват: ‛Госпожо, това, което сме научили при вас, беше една добра база за живота ни и за знанията ни по-нататък‛. Като се има предвид, примерно, че след това са отишли да се занимават с друг език, работили са в съвсем друга област, но всички тях това, което са научили, ги ползва. И това е най-важното. За три години игнорираме частните уроци по чужд език, децата просто учат в клас, за три години те научават език.
- Ако разбирам правилно, с поведението, с отношенията в клас се занимавате успоредно с предаването на знания?
- Разделих 8 работни часа на 170 деца. Представете си по колко минути на дете се пада през деня. Просто го направих за себе си, защото си казах: ‛Не може времето да не ми стига‛. Оказа се, че може. За толкова време е трудно да направиш много. А и съм далеч от мисълта, че трябва аз да възпитавам децата. Но, от друга страна, самото възпитание се налага в клас, защото аз съм възпитана и не мога да общувам с невъзпитани, просто не става. Когато ученикът има желание да общува с мен, той трябва все пак да знае, че аз съм учителят, че той е на 10 години, а аз на 40 все пак. Но тези неща, знаете ли, идват от семейството. Когато вкъщи няма съответния културен модел на поведение, а в клас той се изисква, естествено е да има конфузни ситуации. И затова аз не говоря за дисциплината като дисциплина в клас. Има видове дисциплина, такава е работната самодисциплина: когато ние работим, просто не дъвчем, не ядем шоколад, не се забавляваме. Има дисциплина при игра, т.е. там не работим, само играем. Има дисциплина при общуване, т.е. поведението на взаимно уважение, такт, позволени и непозволени теми в аудитория, които човек, като засегне, трябва да бъде готов да му отвърнат, примерно. Всички тези неща минават през един клас и в един учебен предмет, така работя. Кое има приоритет? Зависи от случая. Дали съм уязвима в това отношение? Много съм уязвима. Защото никога не мога да бъда 100 % сигурна, че всяко дете ще ме разбере. Пренесен материалът, разговорът или проблемът вкъщи, той може да получи съвършено друг отзвук. Но това е моят риск. Учителската професия е с огромен риск. Понеже си винаги ‛на живо‛, винаги на сцената и пред най-безкомпромисната публика. Един път ми се случи да имам олющен лак на нокътя и едно момиченце, което ме обожаваше, дойде да ми пошушне: ‛Госпожо, ще ви подаря един лак, защото вие в момента сте с развален маникюр‛. Тя не е готова да ми прости това нещо...
- Хайде да минем сега на диска. И на техниката.
- Много съществена част от обучението е техниката, между другото. И страхът на учителя да работи с техника е много голяма пречка за доброто развитие.
- Не се ли страхувате, че техниката ще накърни, ще нарани това постоянно живо присъствие на учителя?
- Със сигурност ще го нарани - от гледна точна на егото на учителя, но мисля, че това не е важно. От друга страна - сигурно ще прозвучи силно - днешното поколение, интернет поколението, е аутично поколение. Те не изпитват удоволствие от живото общуване, рискът му е твърде голям на живо, очи в очи – значи веднага те преценяват, значи могат да реагират необмислено, значи ти самият нямаш време за размисъл. Е, от тази гледна точка, разбира се, че учителят е предизвикателство и по-добре да го игнорираме. Прозира, разбира се, такъв стремеж у някои, когато се говори за използването на техниката. Обаче... не знам как точно да обясня това, което мисля, може би пак ще го обясня с едно удоволствено усещане. Когато нещата се правят така: ‛Хайде заедно да се насладим на този филм, без да си досаждаме с общуване‛, изведнъж се оказва, че след филма можем и да общуваме. Но това са като двете страни на една монета, те не могат и не трябва да бъдат разделени. Дали ще бъдат иззети функциите на учителя – ами въпрос на предпочитание. Според мен не, като цяло. Защото човек е социално същество.
- А вие имате ли в клас деца, които да знаят нещо повече от вас? Благодарение на интернет, благодарение на телевизия и т.н.
- О, да, много. Разбира се.
- Как се справяте?
- Добре се справям. Сега сигурно ще ви кажа нещо, което наистина е моя мечта, смисълът на моята работа. Учениците да станат по-добри от учителя. И ако там не успявам, значи просто не си върша работата. В момента, в който ги видя, че в нещо са по-добри от мен, те не се срамуват да ми го покажат, защото знаят, че аз се радвам за тях. Аз им давам чувство на свобода. Реално аз им давам свободата - да не се страхуват да показват, че знаят, и да показват, че не знаят. И свободата за това да постигат каквото си пожелаят, защото им откривам пътя и уменията, с които да го направят.
- А как сме в България с мултимедийното обучение през вашия поглед?
- Много назад. По света отдавна са си дали сметка колко е полезна техниката при работа в клас. Развити са методики на преподаване и методики за обучение – и за забавление, ако щете. За деца, които имат проблеми, примерно са в болница, но трябва да наваксат материала. Или да се забавляват децата, да се чувстват добре. Първите лингафонни стаи, впоследствие включването на телевизора, после на видеофилма, на дидактическата стена – това са все компоненти на мултимедията. Сега имаме възможност да използваме всички тези компоненти в рамките на един компютър. Но това трудно се схваща от хората, които се занимават с дидактика в България, не мога да разбера защо. Просто не мога да разбера. Когато работиш с клас, в който децата са с различна степен на овладяното знание и когато трябва с всяко дете да тръгнеш от неговото ниво – тогава често за учителя се оказва абсолютно невъзможно да ги обхване от самото начало, да ги издърпа до едно общо равнище и след това вече да започне да отработва масовия учебен материал. Затова първите два месеца за всеки един учител, всяка една учебна година, са кошмарно стресови. Ето в тия два стресови месеца мултимедийната индустрия може да помогне много.
- Всеки си избира нивата и индивидуално се ‛изкачва‛ до общото ниво на класа?
- Именно. Или учителят трябва да синхронизира своята работа, както аз правя, ако не боравя с техника. Примерно, в това упражнение трябва да има един ред за избиране на дума (за най-слабите), за завършване на изречение (за по-силните), за цяло ново изречение (за най-силните). И т.н. И това трябва да бъде режисирано, като един спектакъл в клас. Но се иска първо внимателно да проучиш класа, да анализираш, да разпределиш задачите, след това да се нагласиш към психологията на детето - иска се време, страшно много време. Докато всичкото това можеш да го направиш в рамките на два компютърни часа с един-единствен мултимедиен продукт. Разбира се, езиците са най-облагодетелствани. Защото език можеш да учиш както четейки география, така и четейки литература, няма никакво значение. Но мултимедията работи и в другите сфери. Какво прави дискът в компютърната зала? Аз го пускам като грамофонна плоча и тази грамофонна плоча може безкрайно много неща. Защото върху една станция мога да работя за слуха на детето, т.е. упражнения за слушане и разбиране; на абсолютно същата плоча на друга станция мога да работя варианта събиране и изваждане на числа, като тренирам примерно числата на английски (но мога да тренирам събиране и изваждане по материала по математика до ІІІ клас, това дете в час по математика ще навакса и ще излезе наравно с другите). С друго дете мога да пиша съчинения, ползвайки същия диск. А с дете, което е много напреднало - то може да гледа филмче, да интерпретира текст, да импровизираме нещо на по-високо ниво. С останалите мога да работя граматика; а с последното мога от сървъра да комуникирам директно, като развивам уменията му за разговор и писане на клавиатура. Това нещо в един учебен час, с тебешир и черна дъска, фокусник да си, не можеш да го направиш... Та, какво може да направи с този мултимедиен продукт всеки учител? Може, през тези два кошмарни месеца в началото на годината (а защо не и всеки следващ), да тегли нивото на класа до определено равнище, до което той е преценил, че трябва да се стигне. Може да разнообрази възприятието, което е изключително важно в едно обучение. Може да обучава децата на умения, които в клас не може да развива: да нямат страх от техниката, да работят в екип, да се определят като приятели или съответно да търсят сходни точки в характера си; ако щете екипната работа предполага синхронизация на поведението, това не е малко. Нещо, което в българския маниер и може би във възпитанието въобще го няма – това е да гонят една и съща цел за определен срок.
- Един по-общ въпрос, за авторитета на учителя – той е силова власт или е пръв сред равни? Води се спор доколко ученикът в училище придобива качествата на гражданин; доколко учителят не го потиска и не го държи в едно възпитание, предназначено за тоталитарно общество. Вие къде сте в тази скала?
- За съжаление, българското учителство все още е в скалата на тоталитарното общество, в по-голямата си част. Навлизат все повече млади хора, но по-голямата част от тези, които са идвали при нас в училище, имат някакво погрешно впечатление за авторитета. Те смятат, че непременно са равни между равните и тази равност между равните предполага едно безпроблемно общуване в клас, което се оказва неистина. Тогава се получава вариантът ‛да ти се качат на главата‛. Когато трябва да се върши работа, да се смъква много гарда не е препоръчително. Все пак до момента, в който стане осъзнато, мотивирано личностното усилие, всяко едно образование е насилие. Е, каква е ролята на учителя? Авторитет, да, безспорно. Авторитарност, не. Авторитет на базата на това, което самото общество изисква, и това, което ти искаш да видиш в трамвая. Значи, авторитетът на възрастта, авторитетът на опита, авторитетът на нормалното отношение изисква нормално отношение. Дали те стават граждани? Моите ученици стават. Защото аз много целенасочено им вменявам, че в клас ние не си играем на общуване, ние реално общуваме в един реален свят.
Разговаря
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
